— Но императрицата не го чу — ухили се Баудин. — Все пак ти я нарече убийца, а на всичко отгоре има наглостта да кажеш, че се е издънила!
— Докопал си се до нелегално копие, а?
Баудин примигна.
— Все едно — продължи Хеборик към Фелисин, — предполагам, че сестра ти, адюнктата, е намислила да те докара цяла-целеничка до робските кораби. Изчезването на брат ти на Дженабакъз отне живота на баща ти… така поне чух — добави ухилено той. — Но тъкмо слуховете за измяна пришпориха сестра ти, нали? Да изчисти името на фамилията и прочие…
— Звучи логично от устата ти, Хеборик — каза Фелисин и усети горчивината в гласа си, но вече й беше все едно. — Да, двете с Тавори имахме различни мнения и виждаш резултата.
— Мнения за какво, по-точно?
Тя не му отговори.
Редицата изведнъж се размърда. Стражите се заизправяха и се обърнаха към Западната порта. Фелисин пребледня, щом видя сестра си — вече адюнкта Тавори, наследницата на Лорн, загинала в Даруджистан — яхнала своя жребец, отгледан не къде да е, а в конюшните на Паран. До нея яздеше неизменната Т’амбър, красива млада жена, чиято дълга жълтеникавокафява грива придаваше тежест на името й. Никой не знаеше какъв е произходът й, но сега тя беше личната съветничка на Тавори. Зад двете яздеха десетки офицери и ескадрон тежка конница; войниците изглеждаха странно екзотични, чужди.
— Каква ирония — промълви Хеборик, загледан в конниците.
— Червените мечове, кучите му синове — изсумтя Баудин.
Историкът го погледна с насмешка.
— Доста си попътувал за занаята си, а, Баудин? Видял си морските валове на Ейрън, нали?
Баудин смутено сви рамене.
— Стоял съм на някоя и друга палуба, огре. Пък и — добави той — мълвата за тях се шири вече повече от седмица.
Сред конната част на Червените мечове настъпи вълнение и Фелисин видя как стоманените ръкавици се стегнаха около дръжките на оръжията, а островърхите щитове се обърнаха като един към адюнктата. „Сестрице Тавори, толкова дълбоко ли те засегна изчезването на брат ни? Толкова жесток провал ли си очаквала, че да се опиташ да го предотвратиш… а за да докажеш безрезервната си вярност, избра между мен и мама символичната жертва. Нима не разбра, че Гуглата стоеше и от двете страни на този избор? Мама поне вече е с любимия ни баща…“ Пред очите й Тавори огледа свитата си, после каза нещо на Т’амбър и тя подкара коня си към Източната порта.
Баудин изпръхтя пак.
— Я да живнем, че безкрайният час май започва.
Едно беше да обвиниш императрицата в убийство; съвсем друго беше да предвидиш следващия й ход. „Ако се бяха вслушали поне в предупрежденията ми…“ Хеборик трепна, щом ги подкараха и оковите болезнено се впиха в глезените му.
Хората с цивилизована нагласа твърде много излагаха на показ психическата си уязвимост — хилавата изтънченост и чувствителност бяха клеймото на доброто възпитание. Така за тях бе лесно и безопасно, и в това се криеше целият проблем, в края на краищата: изтъкването на изнежения разкош, парещо гърлата на бедняшката сган много по-силно от показното перчене с богатство.
Всичко това Хеборик го беше казал в трактата си и сега можеше само да признае горчивото си възхищение към императрицата и нейната адюнкта Тавори, инструмента на Ласийн във всичко това. Крайната жестокост на среднощните арести — разбитите врати, измъкнатите от леглата семейства сред жалния вой на слугите — носеше първия пласт на потреса. Скупчваха благородниците като добитък, замаяни и лишени от сън, оковаваха ги и ги изправяха пред някой пиян магистрат и съдебно жури, съставено от домъкнати от улиците просяци. Горчив и очевиден фарс на правосъдие, който свличаше и последните останали очаквания за цивилизовано поведение — свличаше самата маска на цивилизованост и оставяше след себе си само дивашкия хаос.
Удар след удар в слабините. Тавори познаваше соя си много добре, знаеше слабостта на всички и я използваше безскрупулно. Какво можеше да тласне човек към такава жестокост?
Щом вестта се разнесеше, бедняшките тълпи се струпваха по улиците и крещяха екзалтирани във възхвала на своята императрица. След това идваха грижливо насочваните улични вълнения, плячкосванията и кланетата, бушуващи из Благородническия квартал, и избиването на малцината подбрани да не бъдат арестувани знатни особи — достатъчно, за да наострят кръвожадността на тълпите, лица, върху които да се съсредоточи гневът и омразата, а след това редът отново да се възстанови, за да не пламне целият град.
Императрицата допускаше малко грешки. Използваше повода да се справи с недоволниците и непокорните учени, да стегне юмрука на военното присъствие около столицата и да тропа с него по масата колко са нужни още войски, още набори, още защита срещу предателските заговори на благородната класа. Завладяното имущество обезпечаваше това разрастване на военщината. Изтънчен, макар и предусетен ход, който след това се разливаше на вълни чрез Имперския декрет и помиташе с жестоката си ярост всеки град.
Горчиво възхищение. От дълго време вече Хеборик изпитваше желание да се изплюе, но не беше го правил още от времето си като уличен джебчия в Мишия квартал на град Малаз. Виждаше ясно всичките тези пластове ужас, изписани по повечето лица в редицата. Лица най-вече над нощни облекла, оклепани и мръсни от разкаляните ями, и облечените в тях, лишени от последната нравствена броня на приличното облекло. Разрошени коси, стъписани физиономии, прекършени фигури — всичко, което тълпата отвъд Площада жадуваше да види, да унизи и да стъпче…
„Добре дошли на улиците“ — помисли си Хеборик, щом стражите подкараха редицата, с гледащата право напред адюнкта, изправила гръб на седлото, с тънко и изпито лице, по което се виждаха само резки — резките на присвитите очи, чертите по изопнатото чело, резката на почти лишената от устни стегната уста. Проклятие, не бе получила кой знае колко по рождение, нали? Погледът й се плъзна към младата й сестра, момичето, залитащо на една стъпка пред него.
Очите на Хеборик се приковаха в адюнкта Тавори. Любопитен, търсещ нещо — с проблясък на злобно задоволство може би? — леденият й поглед се плъзна по колоната и за много кратък миг се спря на сестра й. Но само се спря, нищо повече не разкри освен мигновеното разпознаване.
Стражите отвориха Източната порта на двеста крачки напред, близо до челото на окованата колона. През древния сводест проход се изля рев, вълна, която зашлеви и войници, и пленници, удари се във високите стени и се издигна нагоре сред взрива на изплашените гълъби от високите стрехи. Хаотичният плясък на крилете им отекна долу като вежливи ръкопляскания, макар на Хеборик да му се стори, че той единствен оцени горчивата ирония на боговете. И за да не остане жестът незачетен, леко се поклони.
„Гуглата да пази проклетите си тайни. Ето го, Финир, свиньо стара, сърбежа, който никога няма да уталожа. Гледай сега добре, виж какво ще сполети блудния ти син…“
Някаква частица от ума на Фелисин се беше впила в разума, впила се беше в него жестоко, пред лицето на хаотичния въртоп, в който навлизаше. Три плътни редици войска обкръжаваха булеварда на Колонадата, ала тълпата отново и отново намираше пробойни в настръхналия им строй. Тя се улови, че наблюдава, при това с хладно спокойствие, как към нея се протягат ръце, блъскат юмруци, замъглени лица напират към нея и храчат. И докато разумът в нея продължаваше да се удържа, я пазеха две здрави ръце, ръце без длани, сбръчкани гноясали чукани, ръце, които я тласкаха все напред и напред. Никой не посягаше на жреца. Никой не дръзваше. А пред нея крачеше Баудин — по-страховит от самата тълпа.
Убиваше без усилие. Отмяташе с презрение телата настрана, ревеше, махаше с ръце, предизвикваше ги. Дори войниците го зяпаха изпод качулатите си шлемове, извръщаха глави при подигравките му и ръцете им стискаха пиките или дръжките на мечовете.
Баудин, смеещият се Баудин, чийто нос беше премазан от точно хвърлена тухла, Баудин, от чието туловище камъните отскачаха, чиято робска туника се беше раздрала, подгизнала от кръв и храчки. Всеки, който се втурнеше напред и се озовеше в ръцете му, биваше усукан, скършен и хвърлен настрани. Той
