Измина час, час, през който тайнството, стъписването и ужаса, донесени от жреца на Гуглата, се утаиха в душата на Фелисин, за да станат още един пласт, поредния, но не и последния от онова, което щеше да се превърне в безкраен кошмар. Служител на Гуглата… който го нямаше. Бръмченето на крила, което оформяше думи. Самият Гугла ли беше това? Нима Повелителят на смъртта бе слязъл сред смъртните? И защо бе застанал пред някогашен жрец на Финир — що за послание се криеше зад това?
Но въпросите бавно заглъхнаха в ума й, сковаността я обзе отново и върна със себе си смразяващото отчаяние. Императрицата бе подложила на гнет благородното съсловие, лишила бе Домове и фамилии от богатство и власт след углавно обвинение и присъда за измяна, последвано от веригите. Но ето, че бившият жрец вдясно от нея, както и грамадният дивак, с всичките му присъщи за изпечен престъпник черти вляво — никой от тях не можеше да претендира за благородна кръв. Тя се изсмя тихичко и стресна и двамата.
— Да не би да ти се разкри тайната на Гуглата, момиче? — попита бившият жрец.
— Не.
— Кое е смешното тогава?
Тя поклати глава. „Бях очаквала да се озова поне в добра компания… това ако не му се вика обрат. Ето ти я, онази дивашка жажда на селяците да те разкъсат, ето я жарта, разровена от императрицата, за да се разпали…“
— Дете!
Гласът бе на много възрастна жена, все още властен, но излъчващ в същото време отчаяние и жал. Фелисин притвори за миг очи, след това се обърна и видя мършавата старица след грубия мъж с лице на звяр. Беше само по долни дрехи, опърпани и мръсни. Но с благородна кръв, как иначе.
— Лейди Гейсен.
Старата дама протегна разтрепераната си ръка.
— Да! Съпругата на лорд Хирлак! Аз съм лейди Гейсен… — Думите излязоха от устата й, сякаш беше забравила коя е, и тя се намръщи зад напуканата, изсъхнала помада, покриваща бръчките й, и зачервените й очи се приковаха във Фелисин. — Познавам те — изсъска старицата. — Домът Паран. Най-малката дъщеря. Фелисин.
Фелисин изстина. Обърна се и се загледа към площада: стражите стояха, подпрели се на дългите си пики, подаваха си мехове с ейл и пъдеха мотаещите се все още последни рояци мухи. За подутото муле беше дошла кола и от нея наслязоха оцапани с пепел мъже, носеха въжета и куки. Оттатък стените, обкръжаващи Площада, се издигаха пъстроцветни кули и куполи. Домъчня й за сенчестите улици между тях, домъчня й за тихия и уютен живот, свършил окончателно едва преди седмица, за грубите, дрезгави заповеди на Себри, докато водеше в раван любимата си кобилка. А тя поглеждаше нагоре, обръщаше кобилата леко и нежно и виждаше зелените корони на дърветата, отделящи манежа от фамилните лозя.
Грубият мъж до нея изсумтя:
— Гуглата да ме стъпче дано, има чувство за хумор тая кучка.
„Коя кучка?“ — зачуди се Фелисин, но успя да запази външно спокойствие, вече изгубила уюта на спомените.
Бившият жрец се размърда.
— Сестринско дърлене, а? — Помълча и добави сухо: — Май беше малко прекалено.
Престъпникът изсумтя отново, след което се наведе напред и сянката му падна над Фелисин.
— Разстриган жрец си, а? Императрицата не си пада много по храмовете.
— Не е тя. Отдавна го зарязах благочестието. Сигурен съм, че императрицата би предпочела да си бях останал в обителта.
— Пука й на нея — отвърна му презрително престъпникът.
Гласът на лейди Гейсен изхъхри отново:
— Трябва да говориш с нея, Фелисин! Апелация! Имам богати приятели…
Тоя път звярът изръмжа:
— По-натам по веригата, дърто. Там са ти богатите приятели!
Фелисин само поклати глава. „Да говоря с нея? От месеци не е било. Дори когато умря татко.“
Настъпи мълчание и се проточи дълго, също като тишината, която беше царяла преди този изблик от злобни подмятания, но после някогашният жрец се окашля, изхрачи се на земята и промърмори:
— Не си струва да търсиш спасение от жена, която само изпълнява заповеди, лейди, нищо, че е сестра на момичето…
Фелисин трепна и го погледна сърдито.
— Намекваш, че…
— Нищо не намеква той — изръмжа звярът. — Забрави какво имаш в кръвта, какво трябва да е според извратените ти представи. Това е работа на императрицата. Сигурно си въобразяваш, че е лично, и може би ти е нужно да мислиш така, след като си…
— Какво съм? — грубо се изсмя Фелисин. — А ти? Кой Дом те признава за родственик?
Убиецът се ухили.
— Домът Срам. Е, и какво? Твоят май не изглежда по-горен.
— Така си и мислех — отвърна Фелисин, като преглътна с мъка подхвърлянето му. Погледна намръщено стражите. — Какво става? Докога ще ни държат тук?
Някогашният жрец отново се изхрачи.
— Часът на жаждата мина. Тълпата отвън трябва да се организира. — Изгледа я свъсено. — Селяците трябва да се настървят. Ние сме първите, момиче, и примерът трябва да се даде. Това, което става тук, в Унта, ще се сгромоляса върху главите на всички благородници в империята.
— Глупости! — сопна се от другата страна лейди Гейсен. — С нас ще се държат добре. Императрицата е длъжна да се отнесе добре, защото…
Звярът изръмжа отново — този път трябваше да мине за смях, разбра Фелисин — и й отвърна:
— Ако глупостта беше престъпление, лейди, щяха да са ви задържали много отдавна. Огрето е прав. Малко от нас ще стигнат до робските кораби. Шествието по Колонадата ще е дълго и кърваво. Но ми помни думата — добави той, като присви очи към стражите, — старият Баудин няма да се остави да го разкъса някаква си селяшка сган.
Фелисин усети как страхът сви стомаха й на кълбо. Потръпна, мъчеше се да го надвие.
— Нещо против да остана в сянката ти, Баудин?
Мъжът я изгледа отвисоко.
— Малко си дебеличка за вкуса ми. — После се обърна. — Но твоя работа. Както искаш.
Бившият жрец се наведе към нея.
— Всъщност, момиче, това ваше съперничество май не ще да е само празно дърлене и женски крамоли. Сестричката ти май иска да е сигурна, че ти…
— Тя е адюнкта Тавори — прекъсна го Фелисин. — Вече не ми е сестра. Отрече се от Дома ни по призива на императрицата.
— Все пак съм склонен да мисля, че е лично.
Фелисин се намръщи.
— Откъде може да знаеш такива неща?
Мъжът отвърна с лек, насмешлив поклон.
— Някогашен крадец, после жрец, а сега — историк. Добре са ми познати напрегнатите отношения сред благородното съсловие.
Очите й бавно се разшириха и тя се изруга наум за глупостта си. Дори Баудин — който неволно ги беше подслушал — се наведе от другата й страна и го изгледа бавно.
— Хеборик. Ти си Хеборик, Леката ръка.
Хеборик вдигна ръце.
— Лека както винаги, синко.
— Ти си написал онази ревизирана история — каза Фелисин. — Извърши измяна…
Косматите вежди на Хеборик се вдигнаха насмешливо.
— Боже опази! Само едно философско различие в мненията, нищо повече! Думите на самия Дюйкър на процеса — в моя защита, Финир да го благослови.
