Преди много време земята се беше пропукала — толкова дълбока рана, че изригналото от нея топило бе образувало широка река, простираща се от хоризонт до хоризонт. Огромна и черна, реката от камък и пепел се бе проточила на югозапад, към далечното море. Само най-дребните растения бяха успели да устоят и покълнат, и стъпките на Гадателката на кости — с по едно джагътско дете под всяка мишница — вдигаха облачета прах, които увисваха във въздуха.
Момченцето, според нея, беше може би петгодишно; сестричката му вероятно бе на около четири. И двете сякаш не разбираха много какво става и явно не бяха разбрали майка си, когато ги прегърна за сбогом. Дългото бягство по Л’амат и през Джагра Тил съвсем ги беше изтощило, а ужасната смърт на баща им явно само бе влошила нещата.
Бяха се впили в ней с малките си мръсни ръчички — мрачен спомен за чедото, която тя самата наскоро бе изгубила. Скоро двечките започнаха отчаяно да сучат от гърдите й, примрели от глад. Малко след това заспаха.
Щом приближи морския бряг, потокът от лава изтъня. Вдясно от нея се извиси веригата на далечни хълмове. Право напред се простираше плоска като тепсия низина, а зад нея на около половин левга се издигаше планински масив. Макар да не можеше да види, тя знаеше, че отвъд възвишенията земята се смъква надолу в морето. Низината беше осеяна с гладки изпъкналости и Гадателката на кости спря, за да ги огледа. Могилите бяха подредени в концентрични кръгове, а в центъра се издигаше голям купол — целият покрит с мантия от лава и пепел. В самия край на равнината, в подножието на първата верига хълмове, като прояден зъб се издигаха руините на кула. Самите хълмове, беше забелязала тя при първото си идване по тези места, изглеждаха твърде равномерно подредени, за да са естествени.
Гадателката на кости вдигна глава. Смесицата от миризми не можеше да се сбърка: едната — древна и мъртва, другата… не толкова. Момченцето се размърда под мишницата й, но не се събуди.
— Аха — промърмори тя. — И ти го усети.
Тръгна през равнината към черната кула.
Портата на Лабиринта се намираше точно зад порутената сграда, увиснала във въздуха на височина около шест пъти нейния ръст. Видя я като червен оток, като някаква рана, престанала да кърви. Не можа да разпознае лабиринта — древната щета бе заличила характеристиките на портала. Обзе я безпокойство.
Гадателката на кости сложи децата до кулата и седна на една купчина съборена зидария. Погледна двете джагътски дечица, сгушени в съня си върху топлата пепел.
— Имам ли избор? — прошепна тя. — Трябва да е Омтоуз Феллак. Със сигурност не е Телланн. Старвалд Демелайн? Едва ли. — Присви очи и огледа кръговете могили в низината. — Кой ли е обитавал тук? Кой друг ще да е имал навика да строи с камък? — Дълго мълча, загледана в руините. — Тази кула е доказателство, че е бил джаг, а такава постройка нямаше да бъде издигната толкова близо до враждебен Лабиринт. Този портал е Омтоуз Феллак. Така трябва да е. — Все пак имаше други рискове. Някой възрастен джаг навътре в лабиринта можеше да се натъкне на двете деца не от неговата кръв и можеше също толкова лесно да ги убие, както и да ги осинови. — Смъртта им тогава би опетнила други ръце. — Слаба утеха. „Важното е не кой от вас ни убива, важното е, че ни убивате“. Дъхът излезе на съсък между зъбите й. — Имам ли избор? — отново се запита на глас тя.
Щеше да ги остави да поспят още малко. След това щеше да ги отпрати през портала. Една-две думи на момчето: „Грижи се за сестричката си. Пътуването няма да е дълго“. И на двете: „Там ви чака майка ви“. Лъжа, но щеше да им вдъхне кураж. „Ако тя не успее да ви намери, все някой от вашия вид ще го стори. Е, хайде. Тръгвайте. Към спасението“.
В края на краищата можеше ли да има нещо по-лошо от смъртта?
Щом се приближиха, тя се надигна. Пран Чоул подуши въздуха и се намръщи. Жената Джагът не беше разтворила лабиринта си. Но още по-смущаващото — къде бяха децата й?
— Посреща ни със спокойствие — промълви Каниг Тол.
— Да — съгласи се Гадателят на кости.
— Нямам вяра на това. Трябва да я убием незабавно.
— Готова е да говори с нас — каза Пран Чоул.
— Опасен риск. Да утоляваме желанието й.
— Напълно съм съгласен, Водачо. И все пак… какво е направила с децата си?
— Не можеш ли да ги усетиш?
Пран Чоул поклати глава и каза на хората с копията зад гърба си, без да се обръща:
— Изчакайте малко.
В очите й се четеше покой и толкова ясно примирение с неизбежната смърт, че Гадателят на кости беше потресен. Нагази в дълбоката до прасците вода, излезе на песъчливия бряг на островчето, застана срещу жената Джагът и попита строго:
— Какво си направила с тях?
Майката се усмихна, устните й се изопнаха назад и оголиха дългите бивни.
— Заминаха.
— Къде?
— Недостижими са за теб, Хвърлячо на кости.
Пран Чоул се намръщи.
— Тези земи са наши. Няма място, което да е недостижимо за нас. Значи си ги убила със собствените си ръце?
Тя килна глава и го изгледа.
— Винаги съм вярвала, че сте обединени в омразата си към нашия вид. Винаги съм вярвала, че понятия като състрадание и милост са чужди за нравите ви.
Гадателят на кости я изгледа продължително, после погледът му се отклони и проследи меката глина зад нея.
— Тук е идвал Имасс. Жена. Гадателката на кости… — „Онази, която не можах да намеря в броденето си духом. Онази, която не искаше да бъде намерена“. — Какво е направила?
— Изучила е тази земя — отвърна майката. — Намерила е портал, далече на юг. Омтоуз Феллак.
— Радвам се, че не съм майка — каза Пран Чоул. „А ти трябва да се радваш, че не съм жесток“. Махна с ръка. Шест копия профучаха покрай него и шест дълги кремъчни остриета с жлебове пронизаха гърдите на майката. Тя се олюля и рухна.
И това сложи край на тридесет и третата Джагътска война.
Пран Чоул се обърна и каза рязко:
— За клада нямаме време. Трябва да тръгнем на юг. Бързо.
Каниг Тол пристъпи напред, а воините му отидоха да приберат копията си. Водачът на клан изгледа Гадателя на кости с присвити очи.
— Какво те безпокои?
— Една Гадателка на кости, предателка, е отвела децата.
— На юг?
— Към Морн.
Водачът на клана свъси вежди.
— Изменничката иска да спаси децата на тази жена. Вярва, че процепът е Омтоуз Феллак.
Каниг Тол пребледня и прошепна:
— Тръгни за Морн, Хвърлячо на кости. Не сме жестоки. Тръгни веднага.
Пран Чоул се поклони. И лабиринтът Телланн го погълна.
Нищожният поток на сила отпрати двете джагътски деца нагоре, в зейналата паст на портала. Момиченцето изпищя, плач, изпълнен с копнеж към майката, за която си представяше, че ги чака отвъд. В следващия миг двете дребни фигурки изчезнаха.
Гадателката на кости въздъхна и продължи да се взира нагоре за някакъв признак, че прехвърлянето може да се е провалило. Но нови рани в пространството като че ли не се бяха отворили, не усети от портала да кърви приток на дива сила. По-различно ли беше тук? Не беше сигурна. За нея тази земя беше нова,
