бяха направили от отчаяние. Отчаяние толкова безмерно, че да раздерат тъканта на хаоса, да отворят път към чуждо и далечно селение; а сетне да подмамят един любопитен бог от това селение и да го привлекат — все по-близо — до капана, който бяха приготвили. Мощ бяха търсили призовалите го.
За да унищожат едного.
Древният бог беше обходил разрушения континент, видял бе живата все още плът на Падналия бог, видял беше неземните личинки, изпълзели от това гниещо и неспирно пулсиращо месо и прекършени кости. Видял беше и в какво разцъфтяват тези личинки. И сега, докато приближаваше опустошеното крайбрежие на Якуруку, древния съседен на Корелри континент, те кръжаха над него с широките си черни криле. Долавяха силата в него и бяха жадни да я вкусят.
Но един силен бог може да пренебрегне нижещите се по стъпките му ядачи на мърша, а К’рул беше силен бог. Храмове бяха вдигани в негова чест. От поколения кръв мокреше безбройните олтари на неговия култ. Избуялите отскоро градове бяха загърнати от дима на ковачници и клади — червеното сияние на човешкото зарево. Първата империя беше възникнала на един континент, на половин свят разстояние от мястото, където крачеше сега К’рул. Империя на човешки същества, породена от наследството на Т’лан Имасс, от които бе получила името си.
Ала не беше останала дълго единствена. Тук, на Якуруку, в сянката на древните руини на К’Чаин Че’Малле, се бе появила друга империя. Жесток и брутален, гълтач на души, владетелят й беше воин, нямащ равен на себе си.
К’рул беше дошъл, за да го унищожи, да разкъса веригите на дванадесет милиона роби — дори Джагътските тирани не бяха налагали такова безсърдечно господство над поданиците си. Не, само човешко същество можеше да натрапи такава тирания над своите родственици.
Още двама Древни богове се приближаваха към империята на Каллор. Решението беше взето. Тримата — последните Древни — щяха да сложат край на деспотичната власт на Върховния крал. К’рул усещаше събратята си. И двамата бяха близо, приятели бяха някога, но всички — самият К’рул също — се бяха променили, отчуждили се бяха един от друг. Сега предстоеше първото им събиране от хилядолетия.
Долавяше и още едно присъствие — на див, древен звяр, следващ дирята му. Земен звяр, от мразовития полъх на зимата, звяр с окървавена бяла козина, ранен почти до смърт от Падането. Звяр, останал с едно око, с което да гледа опустошената земя, доскорошния си роден дом — много преди да възникне Империята. Следваше дирята му, но отдалече. И — К’рул знаеше — щеше да си остане далечен наблюдател на всичко, което предстоеше да се случи. Древният бог не можеше да го съжали, ала не беше и безразличен към болката му.
„Всеки от нас оцелява докато трябва, а дойде ли часът на смъртта, намираме усамотените си места…“
Империята на Каллор се простираше по цялото крайбрежие на Якуруку, но когато К’рул стъпи на сушата, не видя никого. Безжизнена пустош във всички посоки. Въздухът бе посивял от пепел и прах, небесата бяха натежали като олово в ковашки казан. Древният бог усети първия лъх на тревога, която вледени душата му. Ядачите на мърша кръжаха над него.
В ума му зашепна познат глас: „Братко, на северния бряг съм“.
— А аз — на запад.
„Угрижен ли си?“
— Да. Всичко е… мъртво.
Изпепелено. Зноят все още се таеше дълбоко под пластовете пепел. Пепел… и кости.
Заговори трети глас: „Дойдох от юг, при нявгашните градове. Всичко е рухнало. Ехото на предсмъртния вик на континента още кънти. Измамени ли сме? Да не би това да е илюзия?“
К’рул отвърна на първия Древен, заговорил в ума му: „Драконъс, и аз усещам този смъртен вик. Такава болка… По-ужасна е и от Падналия. Ако не е заблуда, както допуска сестра ни, какво ли е сторил?“
„Стъпихме на тази земя и също ще изпитаме онова, което преживяваш ти, К’рул — отвърна Драконъс. — И аз не знам дали е истина. Сестро, близо ли си вече до обиталището на Краля?“
„Да, братко Драконъс — отвърна третият глас. — А сега двамата с К’рул ще дойдете ли с мен, та да се възправим като един пред този смъртен?“
— Да.
И се разтвориха лабиринтите. Единият — далече на север, другият — точно пред К’рул.
Двамата Древни богове се озоваха до сестра си на неравния хълм. Вятърът се вихреше из пепелищата и ги въртеше в траурни нишки към небесата. Точно пред тях, върху грамада от изгорели кости, имаше трон.
Седящият на него мъж се усмихваше.
— Както виждате — изхриптя той, след като ги изгледа с презрение, — подготвил съм се за идването ви. О, да, знаех, че идвате. Драконъс, издънка на Тиам. К’рул, Отриващия пътищата. — Сивите му очи се плъзнаха към третата от Древните. — А ти, мила моя? Останал бях с впечатлението, че си изоставила… старата си същност. Да се движиш сред смъртните, да играеш ролята на жалка вещица — такъв гибелен риск, макар че навярно тъкмо това те привлича толкова в смъртната игра. В бойни полета си навлязла, жено. Една случайна стрела и… — Той бавно поклати глава.
— Дошли сме — заяви К’рул, — за да сложим край на тираничната ти власт.
Каллор повдигна вежди.
— Да ми отнемете всичко, за което толкова се трудих, докато го постигна? Петдесет години, мили мои съперници, за да завладея цял континент. О, Ардата навярно все пак се държеше — все се бавеше с пращането на полагащия ми се данък, — но на такива дребни подробности не обръщах внимание. Тя избяга, знаете ли? Кучка! Нима си въобразявате, че сте първите, които ме предизвикват? Кръгът свали тук един чужд бог. Е, усилието им… тръгна накриво и така ми спестиха труда да избивам глупаците със собствената си ръка. А Падналият? Той дълго няма да се съвземе, а и тогава, да не би да си въобразявате, че ще се покори на повелята на когото и да било…
— Стига — изръмжа Драконъс. — Дърдоренето ти става досадно, Каллор.
— Е, добре — въздъхна Върховният крал. И се наведе. — Дошли сте, за да освободите народа ми от тираничната ми власт. Уви, не мога да го позволя. Нито на вас, нито на никого. — Отпусна се в трона и махна вяло с ръка. — И тъй, онова, което вие ми отнемате, отнемам ви го аз.
Истината беше пред очите на К’рул, ала той все пак не можеше да го повярва.
— Какво си…
— Сляп ли си? — изкрещя Каллор; стискаше облегалките на трона. — Свърши се! Няма ги! Ще скъсате веригите, нали? Хайде… не, сам ви ги давам! Ето, всичко наоколо, давам ви го! Прах! Кости! Всичко ви давам!
— Ти наистина си изпепелил цял континент? — прошепна Древната сестра. — Якуруку…
— Няма го. И никога вече няма да го има. След онова, което отприщих, никога вече няма да се изцери. Разбрахте ли ме? Никога. И всичко е заради вас. Ваша е вината. Застлан е с кости и пепел този благороден път, по който решихте да тръгнете. Вашият път.
— Не можем да позволим това…
— То вече стана, глупачко!
К’рул заговори с умовете на другите богове: „Трябва да се направи. Ще сътворя… място за това. В себе си“.
„Лабиринт, който да побере всичко това? — с ужас попита Драконъс. — Братко, но…“
„Трябва, казах. Само ми помогнете. Сътворяването няма да е лесно…“
„Ще те съкруши, К’рул — отвърна сестра му. — Трябва да има друг начин.“
„Няма. Да оставим този континент така… не, този свят е млад. С такава рана…“
„А Каллор? — запита Драконъс. — Какво ще правим с това… същество?“
„Ще го бележим — отвърна К’рул. — Знаем кое е най-дълбокото му желание, нали?“
„А колко ще живее?“
„Дълго.“
„Съгласен.“
К’рул примигна и тъмните му свъсени очи приковаха Върховния крал.
