кучето. След миг се отпусна назад, премести тежестта си встрани, издърпа съвсем ръката си и пусна краката на псето.
Звярът бавно се надигна.
Карса се изправи, пристъпи до кучето и се усмихна, като видя, че е подвило опашка.
Делъм слезе от издатината и се приближи.
— Главатарю, свидетел съм на това. — И си прибра ножовете.
— Делъм Торд, ти си и свидетел, и участник. Ножовете ти излетяха навреме.
— Съперникът на водача видя своя миг.
— И ти го разбра.
— Вече имаме глутница, която да се бие за нас.
— Да, Делъм Торд.
— Ще тръгна пред вас при Байрот. Конете трябва да се успокоят.
— Ще ти дадем малко време.
При ръба на равното Делъм спря и погледна през рамо към Карса.
— Вече не се боя от ратидите, Карса Орлонг. Нито от сунидите. Вече вярвам, че Уругал наистина върви с теб в това пътуване.
— Щом е тъй, знай следното, Делъм Торд. Не ми стига да бъда герой сред уридите. Един ден всички Теблор ще коленичат пред мен. Нашето пътуване до чуждите земи е само оглед на врага, пред който един ден ще се изправим. Твърде дълго спа народът ни.
— Карса Орлонг, не се съмнявам в теб.
Усмивката на Карса беше хладна.
— Но някога се съмняваше.
Делъм само сви рамене, обърна се и закрачи надолу по склона. Карса огледа нахапаната си китка, после погледна кучето в краката си и се засмя.
— Вкусът на кръвта ми е в устата ти, звяр. Уругал вече тича да сграбчи сърцето ти, тъй че двамата с теб сме свързани. Хайде, тръгни до мен. Наричам те Захапката.
В глутницата имаше единайсет големи псета и три недорасли. Застъпваха едно след друго след Карса и Захапката, и оставиха падналия си брат — неоспорим владетел на полянката под канарата. Докато дойдат мухите.
Към обед тримата уридски воини и глутницата се спуснаха още по на югоизток в земите на ратидите. Ловната група, по чиито дири вървяха, явно беше обзета от отчаяние, за да стигне толкова далече. Също така беше явно, че воините пред тях бяха отбягвали други села в района. Проточилият им се толкова дълго провал се беше превърнал в позор, който ги терзаеше.
Карса беше малко разочарован от това, но се утешаваше с мисълта, че разказът за подвизите им ще се разчуе и пътят им на връщане през територията на ратидите ще е много по-опасна и по-интересна задача.
Делъм прецени, че ловът е на не повече от една трета ден пред тях. Бяха забавили скоростта си, пращаха ездачи от двете страни да търсят следа — каквато не съществуваше. Карса обаче не можеше да си позволи злорадство от това. В края на краищата от селото на ратидите имаше други две групи. Те вероятно се движеха пеш и бяха по-предпазливи, оставяха малко следи и се движеха крадешком. Във всеки момент можеха да пресекат дирята на уридите.
Глутницата тичаше откъм вятъра — кучетата подскачаха с лекота покрай конете. Байрот само беше поклатил глава, като чу разказа на Делъм за подвига на Карса. Но — любопитно — не каза нищо за амбициите му.
Стигнаха дъното на долината — място, затрупано с камънак между брези, черен смърч, трепетлика и елша. През мъха и гниещите пънове бавно течеше вода и образуваше езерца и вирове с неизвестна дълбочина между канарите и нападалите дървета. Тримата спътници забавиха ход, докато си пробираха предпазливо пътя навътре в леса.
Излязоха на първата покрита с кал дървена пътека, която ратидите бяха построили преди много време и все още я поддържаха, макар и немарливо — острата трева, израсла между стволовете, го показваше. Посоката й устройваше уридските воини, тъй че те слязоха от конете и ги поведоха по издигнатия над мочурището път.
Пътеката скърцаше и се огъваше под тежестта на тримата мъже, конете и псетата.
— По-добре ще е да се разпръснем и да продължим пеш — каза Байрот.
Карса се наведе и огледа грубо одяланите трупи.
— Дървото е здраво.
— Но коловете са в тинята, главатарю.
— Не е тиня. В кожа са увити, Байрот Гилд.
— Карса Орлонг е прав — каза Делъм и се метна на коня си. — Пътят може да се клати, но кръстосаните греди отдолу няма да му позволят да се огъне. Яздим в средата, един по един.
— Нямаше смисъл изобщо да тръгваме на поход, ако ще пълзим като охлюви — каза Карса.
— Рискът е, че могат да ни видят много по-лесно, главатарю — възрази Байрот.
— Но пък ще се движим много по-бързо.
— Както кажеш, Карса Орлонг. — Байрот се намръщи.
Продължиха в бавен тръс по средата на пътеката. Делъм водеше. Глутницата ги следваше. От двете им страни се редяха изсъхнали брези с почернели клони, отрупани с гъсеници. Ниският храсталак — трепетлика, елша и бряст — бе на височината на гърдите им: тръпнещ килим от прашни зелени листа. В далечината се мяркаха и по-високи черни смърчове, повечето изсъхнали.
— Старата река се връща — подхвърли Делъм. — Гората потъва.
— Тази долина стига до други — изсумтя Карса. — И всички водят на север, чак до Буридския процеп. Палк е бил там със стареите на Теблор преди шейсет години. Ледената река, запълваща Процепа, умряла изведнъж и почнала да се топи.
— Така и не научихме какво са открили там стареите на всички племена — обади се Байрот зад Карса. — Нито дали са намерили онова, което са търсили.
— Не знаех да са търсили нещо — изхъмка Делъм. — За смъртта на ледената река се чу в сто долини, дори и в нашата. Дали не са отишли до Процепа само за да разберат какво е станало?
Карса сви рамене.
— Палк ми е разправял за безчет зверове, останали замръзнали в леда безчет столетия. Виждали се между натрошените блокове. Козина и гниеща плът. Небето било черно от врани и планински лешояди. И слонова кост имало, но била толкова натрошена, че не ставала за нищо. Черно сърце имала реката, така поне показвала смъртта й, но каквото и да се криело в това сърце, или било изчезнало, или било унищожено. Имало и следи от древна битка. Кости на деца. Каменни оръжия, всичките потрошени.
— Това не съм го… — почна Байрот и изведнъж млъкна.
Пътеката, която досега беше отеквала само от стъпките им, изведнъж затътна с по-дълбок, отсечен ритъм.
Псетата от глутницата се озъбиха в безмълвно предупреждение. Карса се извърна рязко и видя на двеста крачки назад десетина ратидски воини-пешаци. Бяха вдигнали оръжията си в мълчалива закана.
Но тропотът на копита… Той отново погледна напред и видя шестима ездачи да се показват иззад завоя. Във въздуха проехтяха бойни викове.
— Дай път! — изрева Байрот и препусна покрай Карса, подмина и Делъм. Мечешкият череп литна във въздуха, каишките се изпънаха и Байрот го завъртя с две ръце. Черепът глухо забръмча и конят се понесе напред.
Ратидските конници препуснаха напред. Яздеха по двама, понтонът беше тесен и не можеха да нападнат вкупом.
Щом се приближиха на двайсетина крачки, Байрот метна черепа.
Когато използваха вълчи черепи, целта бе да се оплетат или счупят краката на конете. Но сега Байрот се беше прицелил по-високо. Черепът удари коня отдясно с такава сила, че му счупи гърдите. От носа и устата на животното бликна кръв, то рухна и блъсна животното до себе си — не силно, но достатъчно, за да
