Очите на Котильон го накараха да замълчи; стъписа се от неприкритата тъга в тях… от разкаянието. Покровителят на убийците кимна.
— От нея… към тебе. Да.
— Тя разбрала ли го е според теб?
— Боя се, че повече, отколкото трябва.
Кътър се загледа през прозореца.
— Обичах я, знаеш ли. Все още я обичам.
— Защо тогава се чудиш, че си отиде?
Той поклати глава. Не можеше повече да сдържа сълзите си.
— Не, Котильон. Не се чудя.
Оставил отдавна зад себе си древния крайбрежен път, Карса Орлонг подкара Хавок на север покрай брега на новото вътрешно море. Над мътната вода на изток бяха надвиснали дъждовни облаци, но вятърът ги разпръсваше.
Той огледа небето за миг, после на едно скалисто възвишение дръпна юздата и се смъкна от коня. Тръгна по плоската скала, извади меча си от стегите на гърба си, подпря го с върха надолу до близката канара и седна. Смъкна торбата и извади от външния джоб малко солено бедеринско, сухи плодове и козе сирене.
Започна да яде, загледан към водата. Щом свърши, развърза торбата и измъкна смачканите останки на Т’лан Имасс. Вдигна ги високо, за да може сбръчканото лице на ’Сибалле да гледа къдравите вълни.
— Кажи ми какво виждаш? — рече Карса.
— Моето минало. — Миг тишина, след което: — Всичко, което съм изгубила…
Теблорът отвори ръката си и останките се свлякоха на камъните сред облак прах. Карса взе меха и отпи. После погледна надолу към ’Сибалле.
— Веднъж каза, че ако те хвърлят в морето, душата ти ще се освободи. Забравата ще те споходи. Вярно ли е?
— Да.
Той я вдигна с една ръка от земята, стана и се приближи до ръба. Морето плискаше под тях.
— Почакай! Теблор, почакай! Не разбирам!
Карса изкриви лице.
— Когато започнах това пътуване, бях млад. Вярвах в едно. Вярвах в славата. Сега вече знам, ’Сибалле. Славата е нищо. Нищо. Това разбрах.
— Какво друго разбра, Карса Орлонг?
— Не много. Само още едно. Същото не може да се каже за милостта.
Вдигна я още по-нависоко и я запокити. Тя падна в плитчините. Разтвори се на кално петно и вълните го отнесоха.
Карса се обърна към каменния си меч. И се усмихна.
— Да. Аз съм Карса Орлонг. Уридите. Теблор. Вижте ме, братя мои. Един ден ще съм достоен да водя такива като вас.
Епилог
Ама наистина беше много мрачна жена.
Онрак Прекършения я гледаше как стои в центъра на стаята и преценява сурово и одобрително подредените около нея млади убийци. Гримасата, изкривила иначе хубавото й лице, говореше, че не вижда нищо нередно. Най-сетне погледът й се спря върху Трул Сенгар и тя се навъси.
— Сега и гърба си ли да пазим, с вас тука?
Седнал на разкъртения под, с гръб към също толкова грубата стена, Трул Сенгар сви рамене.
— Не виждам лесен начин да те убедя, че съм достоен за доверието ти, Майнала. Освен ако не подхвана своя дълъг и пренеприятен разказ.
— Спести ми го — изръмжа тя и излезе.
Трул Сенгар се обърна към Онрак и се ухили.
— Никой не иска да го чуе. Е, не съм изненадан. Нито обиден. Какво пък, историята е доста мизерна…
— Аз ще ти чуя разказа — каза Онрак.
Вратът на Ибра Голан при входа изпука — Т’лан Имасс се обърна и погледна за миг Онрак, после отново загледа навън: все пак беше на пост.
Трул Сенгар се изсмя горчиво.
— Така се пада на бездарните разказвачи. Публиката ми включва тумба деца, които не разбират родния ми език, и трима безизразни и безразлични немрящи. В края на разказа само аз ще плача… най-вероятно по съвсем неподходящи поводи.
Монок Очъм, който стоеше на шест крачки от Ибра Голан, бавно се обърна към Онрак.
— Значи си го усетил, Прекършени. И искаше да ни отвлечеш.
Онрак не отговори.
— Какво е усетил? — попита Трул Сенгар.
— Тя е унищожена. Жената, която даде сърцето си на Онрак във времето преди Ритуала. Жената, на която той обрече своето сърце… за да й го отнеме. В много отношения тя беше унищожена още тогава, започнала бе дългия си път към забвението. Отричаш ли го, Онрак?
— Не, Гадателю на кости.
— Безумие. Толкова яростно, че да надвие самата Клетва. Като псе в стана, което един ден се събужда с възпален мозък. Което ръмжи и убива с ярост. Разбира се, нямахме друг избор, освен да я проследим, да я поставим натясно. И да я затворим във вечна тъма. Така поне си мислехме. Безумие, което надмогна дори нас. Но сега най-сетне забравата си я прибра. Ужасна, болезнена кончина, но все пак… — Монок Очъм замълча и поклати глава. — Трул Сенгар, ти още не си започнал разказа си, а вече плачеш.
