прага на разтворилия се лабиринт.
И усети, че се ухили.
Все по-трудно се намираха стари приятели.
Не, не приятели. Бяха негови братя.
Смъртни души на Рараку. Рараку, която ги беше обвързала. Обвързала ги беше всички и това беше ясно. Дори отвъд смъртта.
Беше му все едно как ще изглежда в очите на другите, какво ще си помислят, като видят как тримата се прегръщат.
Конете се изкатериха по склона, ездачите дръпнаха юздите и всички зяпнаха надолу в кипналото, разпенено жълто море. Миг след това един четириок демон издраска до билото и спря до тях.
Богът на лятото бе дал криле на конете им — другояче Хеборик не можеше да си го обясни, толкова бързо бяха покрили многото левги от предната нощ. И бяха свежи и досега. Свежи като Сивожаб.
Виж, за себе си не можеше да каже това.
— Какво стана? — удиви се Сцилара.
Хеборик само поклати уморено глава.
— По-важното е къде отиваме сега? — каза Фелисин. — Не мисля, че ще мога да седя още дълго на това седло…
— Знам, момичето ми. Трябва да си намерим някъде място за бивак…
Рев на муле ги накара да се обърнат.
Към тях яздеше хилав чернокож старец, седнал кръстато на гърба на животното.
— Добре дошли! — писна той. Писък, защото още докато го казваше, се прекатури от мулето и тупна на каменистата пътека. — Помогнете ми, тъпаци!
Хеборик погледна двете жени, но Сивожаб се задвижи пръв.
— Ядене!
Старецът писна отново.
— Махни се от мен! Имам новини за вас! За всички! Мъртъв ли е Л’орик? Не! Моите сенки всичко видяха! Вие сте ми гости! Я ми издърпай краката! Ти, моме. Не ти, другото моме! И двете момета! Красиви жени, и ръцете им по краката ми, по бедрата! Нямам търпение! Виждат ли алчната похот в очичките ми? Не, разбира се, аз съм само едно безпомощно сбръчкано същество, потенциално деденце, покровителстваща фигура…
Кътър стоеше в най-външната стая на кулата, загледан през единствения прозорец. Бок’арала щапукаха зад гърба му, спираха се от време на време и надаваха скръбни звуци.
Беше се събудил сам.
И беше разбрал моментално, че си е отишла. И че не е оставила диря, по която да я последва.
Искарал Пъст беше направил с магия някакво муле и беше заминал нанякъде малко по-рано. От Могора, за щастие, нямаше и следа.
Съвсем сам, почти целия ден.
До този миг.
— Чакат те безброй пътища.
Кътър въздъхна.
— Здравей, Котильон. Тъкмо се чудех дали ще се появиш… отново.
— Отново?
— Ти говори с Апсалар. Тук в тази стая. Помогна й да реши.
— Тя ти е казала?
Той поклати глава.
— Не съвсем.
— Решението си беше нейно, Кътър. Само нейно.
— Все едно. Забрави. Но все пак е странно. Виждаш безброй пътища. Докато аз… не виждам нито един, по който си заслужава да тръгна.
— Значи търсиш нещо, което да си заслужава?
Кътър бавно притвори очи и въздъхна.
— Какво искаш да направя за тебе?
— Имаше един мъж, чиято задача бе да опази живота на едно младо момиче. Той направи всичко, което можа — с такава доблест, че в тъжната си смърт привлече вниманието на самия Гугла. О, господарят на Смъртта ще надникне в една смъртна душа, при подходящи обстоятелства. При, ъъъ, подходящия импулс. Та този мъж вече го знаят като Рицаря на Смърт…
— Не искам да бъда Рицар на нищо и за никого, Котильон…
— Бъркаш, момче. Остави ме да си довърша разказа. Този мъж направи всичко, което можа, но не успя. И сега момичето е мъртво. Казваше се Фелисин. От дома Паран.
Кътър извърна глава и изгледа скритото в сянка лице на бога.
— Капитан Паран? Неговата…
— Неговата сестра. Погледни към онази пътека, тук, от прозореца, момче. Скоро Искарал Пъст ще се върне. С гости. Сред тях е и едно момиче, Фелисин…
— Но ти каза, че…
— Преди сестрата на Паран да… умре, тя осинови едно сираче. Намерениче, с което се бяха погаврили жестоко. Искала е, струва ми се — така и няма да го разберем със сигурност — да постигне нещо… нещо, което тя самата не е имала шанс, нито възможност да постигне. Затова даде на детето своето име.
— И каква е тя на мен, Котильон?
— Твърдоглав си май. Грешен въпрос.
— Добре, кажи ми тогава кой е правилният въпрос.
— Какъв си ти на нея?
Кътър изкриви лице.
— Детето идва с друга жена, много забележителна, както ще се увериш — и тя. И с един жрец, който вече се е врекъл на Трийч. От него ще научиш… ценни неща. Най-сетне, с тези трима човеци пътува и един демон. Засега…
— Къде отиват? Защо ще се спират тук, като гости на Искарал?
— Ами, за да те вземат, Кътър.
— Не разбирам.
— Симетрията, момчето ми, е сила сама по себе си. Тя, ако щеш, е изразът на природата, стремяща се към равновесие. Възлагам ти да браниш живота на Фелисин. Да ги придружаваш по техния дълъг и опасен път.
— Колко епично.
— Не мисля — сряза го Котильон.
Настъпи мълчание и Кътър съжали за забележката си.
Най-сетне младият дару въздъхна.
— Чувам коне. И Пъст… с поредната му дитирамба, от която може да ти прилошее.
Котильон не отвърна.
— Добре — промълви Кътър. — Тази Фелисин… насилена, казваш. До тия е трудно да се добереш. Да се сприятелиш, искам да кажа. Раните им не зарастват и много болят…
— Осиновилата я майка се справи добре, предвид нейните рани. Радвай се, че е дъщерята, момче, а не майката. И в най-тежкия си миг си помисли как се чувстваше Баудин.
— Баудин? Бранителят на старата Фелисин ли?
— Да.
— Добре. Става.
— Кое става?
— Този път. Става. — Поколеба се за миг и рече: — Котильон. Тази идея за… равновесие. Хрумна ми нещо…
