Кенеб се сепна и се наведе от седлото. Да, позна го, под цялата тази мръсотия…
— Капитане.
Кайндли примижа към него и се намръщи.
— Кенеб.
Тавори се окашля и го попита:
— Само вие ли останахте от своя полк, капитане?
— Не, адюнкта. Поне така мисля…
— Ще ми кажете по-късно. Вървете да се почистите.
— Слушам, адюнкта.
— Само още един въпрос. Лагерът на Убийците на кучета…
Кайндли неволно направи жеста „да пази зло“.
— Тази нощ не беше никак приятна, адюнкта.
— Имате белези от пранги.
Кайндли кимна.
— Малко преди разсъмване се появиха двама Подпалвачи на мостове и гръмнаха ключалките.
— Какво?!
Капитанът махна на лейтенанта да го последва и отвърна през рамо:
— Не се безпокойте, те вече бяха мъртви.
Двамата подкараха към лагера.
Тавори се отърси от вцепенението си и се обърна към Кенеб.
— Двамата се познавате, нали? Проблематично ли ще се окаже това, капитане?
— Не.
— В такъв случай няма да отхвърлите повишението си в Юмрук. Отивайте при новия си легион. Ще подгоним бягащите племена. Дори да се наложи да прекосим целия този континент, искам да ги притиснем и ще ги унищожа. Когато свършим, от този бунт ще остане само пепел. Вървете, Юмрук.
— Слушам, адюнкта. — И той стисна юздите.
— На оръжие! — изведнъж изрева Темъл.
Всички се обърнаха и видяха конника — спускаше се от хълма, от който се бе появила Ша’ик.
Кенеб присви очи, докато вадеше меча си. Имаше нещо нередно тук… в мерките нещо…
За охрана на адюнктата беше назначено малко отделение от легиона на Блистиг, водеше го Скуинт — онзи, който беше убил Колтейн, за да му спести страданието. Стоеше вцепенен на място и гледаше приближаващия се воин.
— Това е Теломен Тоблакай! — изръмжа той. — И язди проклет джагски кон!
Арбалетите се надигнаха.
— Какво влачи тоя кон? — попита жената, която вече бе стигнала групата — Кенеб най-сетне я позна — един от офицерите на Тене Баралта.
Недер изсъска и двамата с брат й се дръпнаха боязливо назад.
„Глави. На демонични зверове…“
Оръжията бяха готови за бой.
Адюнктата вдигна ръка.
— Чакай. Не е извадил оръжието си…
— Това е каменен меч — изхриптя Скуинт. — Т’лан Имасс.
— Само че по-голям — изръмжа един от войниците.
Всички се смълчаха. Оцапаният с кръв гигант се приближаваше…
И спря на десет крачки от тях.
Тене Баралта се наведе от седлото и се изплю.
— Знам те. Телохранителят на Ша’ик…
— Млъкни — сряза го тоблакаят. — Имам да кажа нещо на адюнктата.
— Говори тогава — рече Тавори.
Великанът се озъби.
— Някога, преди много време, обявих малазанците за свои врагове. Млад бях. Обичах да изричам клетви. Колкото повече врагове — толкова по-добре. Така беше някога. Но вече не. Малазан, ти вече не си мой враг. Тъй че няма да ви избия.
— Облекчени сме — отвърна кисело Тавори.
Той я изгледа много, много дълго и сърцето на Кенеб задумка. После обаче тоблакаят се усмихна.
— И би трябвало.
След което обърна коня и го подкара на запад, през падината. Огромните глави заподскачаха с тътен по земята след него. Кенеб въздъхна треперливо.
— Ще ме прощавате — изхриптя Скуинт, — но нещо ми подсказва, че тоя кучи син беше прав.
Тавори се извърна и погледна стария ветеран.
— Не бих оспорила наблюдението ви, войник.
Щом прехвърли хребета, лейтенант Ранал дръпна рязко юздите и конят се изправи на задните си крака на фона на небето.
— Боговете да ме вземат дано! Някой да го застреля.
Фидлър не си направи труда да се обръща, за да разбере кой го извика. Бездруго беше твърде зает да надвие коня, който яздеше. Имаше уикска кръв и искаше неговата. Адски добре се оправяха с взаимната си вражда.
— Какви ги е намислил кучият му син? — изръмжа Кътъл. — Даже отделението на Геслер го оставихме назад, а Гуглата знае само къде замина Бордюк.
Отделението се изкачи при лейтенанта на древния път. На север се простираха безкрайните дюни на Рараку, загърнати в горещата мараня.
Ранал обърна коня срещу войниците си и посочи на запад.
— Не ги ли виждате? За какво са ви проклетите очи?
Фидлър се наведе настрана и изплю пясъка от устата си. После погледна натам, накъдето сочеше Ранал. Двайсетина ездачи. Пустинни воини, сигурно ариергард. Препускаха в лек тръс.
— Лейтенанте. В пясъците живее един паяк. Движи се под повърхността, но влачи отгоре странно дълга, подобна на змия опашка, която всеки огладнял хищник непременно ще види. Гърчи се отгоре по пясъка. Паякът е голям. Ястребът се спуска да грабне змията и свършва в гърлото на паяка…
— Стига с тия тъпотии, сержант — сопна се Ранал. — Там са, защото са закъснели да избягат от оазиса. Сигурно са плячкосвали из палата и не са забелязали, че Ша’ик я пронизаха, че Убийците на кучета са избити и че всички останали си измъкват посраните задници толкова бързо, колкото могат да ги носят крантите им. — Изгледа го с гняв. — Искам главите им, сивомустакато изкопаемо такова.
— Рано или късно ще ги догоним, сър — каза Фидлър. — По-добре с цялата рота…
— Тогава слизай от седлото и си сядай на задника тука, на тоя път, сержант! Боя го остави за нас! Останалите, след мен!
И срита в галоп плувналия в пяна кон.
Фидлър махна уморено на войниците си и подкара подскачащата си кобила след него.
— Много са ни опънати нервите — подвикна му Корик, докато го подминаваше.
— Кои? На кобилата ми или на лейтенанта?
Сети се ухили.
— На кобилата ти естествено. Никак не харесва това тегло, Фид.
Фидлър се пресегна назад и намести тежката торба и сглобения арбалет.
— Ще й опъна аз хубаво нервите, само почакай.
Беше ранен следобед. Почти седем камбани, откакто адюнктата беше убила Ша’ик. Фидлър неволно се озърташе — все на север, към Рараку, откъдето песента продължаваше да приижда и да го загръща, да затихва и отново да се усилва. Сега отново погледна натам и видя, че над далечния хоризонт отвъд огромната пясъчна падина са надвиснали бели облаци.
„Е, в това ако няма нещо сбъркано…“
