Друга, която дори не можа да му отдаде своето в замяна — тя самата се беше погрижила за това, със зли думи и обвинения. Достатъчно зли, за да подтикне другите да я прогонят завинаги.
Но не и преди кучката да избие всички свои близки — освен един.
Глупав мъж. Да отдаде любовта си на тази жена.
Гневът й не беше замрял с Ритуала, не беше умрял и когато самата тя — сломена — бе откъсната от Клетвата и оставена в място на вечна тъмнина. И всеки любопитен дух, който бе чул риданието й, който се бе приближил в съчувствие — е, те бяха засищали глада й и тя беше отнемала силата им. Пласт подир пласт. Защото и те бяха глупави като него, своенравни и склонни да пропилеят силата си за безсмислени неща. Но тя имаше цел.
По повърхността на света се рояха деца. И коя беше майка им? Не друга, а същата оная кучка, която бяха прокудили.
А баща им?
О, да, тя отиде при него. В последната нощ. Направи го. Вонеше на нея, когато го извлякоха на светло на заранта. Вонеше на нея. Истината бе там, в очите му.
Поглед, който тя нямаше — не можеше — да забрави никога.
Мъстта беше звяр, изопнал веригите си. Мъстта беше всичко, за което жадуваше.
Мъстта скоро щеше да се отприщи.
И дори Рараку не можеше да я спре. Децата щяха да измрат.
„Децата ще измрат. Ще прочистя света от котилото им, ще премахна до крак гордата паплач, родена от онази единствена жена. Разбира се, че не можеше да бъде включена в Ритуала. Нов свят беше покълнал в нея.“
„А сега, най-сетне, аз ще се надигна отново. Облечена в плътта на едно такова дете ще убия този свят.“
Виждаше как се отваря пътеката, с пътя напред — открит и мамещ. Проход, ограден от вихрени, тръпнещи сенки.
Щеше да е хубаво да тръгне отново.
Да усеща топлата плът и зноя на кръвта.
Да вкусва вода. И храна.
Да диша.
Да убива.
Замаяна и глуха за всякакви звуци, Ша’ик тръгна надолу по склона. Падината, бойното поле долу я чакаше. Видя малазанските съгледвачи на отсрещния хребет — един от тях препусна обратно към лагера, другите просто стояха и гледаха.
И тя разбра. Точно както знаеше, че ще бъде.
Смътни, далечни викове отекнаха зад гърба й. Тя се усмихна. „Разбира се, двамата воини, които ме очакваха, най-накрая ще се появят. Глупава бях, че се съмнявах в тях. И знам, всеки от тях е готов да застане на моето място.“
„Но не могат.“
„Тази битка е моя. И на богинята.“
— Влез.
Капитан Кенеб спря за миг, за да се овладее, после прекрачи и влезе в командната шатра.
Тя навличаше бронята си. Работа, която щеше да е много по-лесна с някой слуга подръка. Но това, разбира се, не беше в стила на Тавори.
Макар че истината не беше в това, може би.
— Адюнкта.
— Кажете, капитане?
— Идвам от шатрата на Юмрука. Резачът и знахарят се явиха веднага, но беше много късно. Адюнкта Тавори, тази нощ Гамът издъхна. В мозъка му се е скъсал кръвоносен съд — хирургът каза, че е било съсирек и че сигурно се е появил в нощта, когато падна от коня си. Съжалявам…
Тя пребледня и посегна да се подпре на масата.
— Умрял е?
— В съня си.
Тя се обърна и загледа снаряжението, подредено на масата.
— Благодаря, капитане. Сега ме оставете и кажете на Т’амбър…
Отвън се разнесе шум и един уикски младеж нахлу в шатрата.
— Адюнкта! Ша’ик слезе в падината! Предизвиква ви на двубой!
След дълга пауза Тавори кимна.
— Добре. Отменете последната ми заповед, капитане. Двамата сте свободни. — Обърна се и продължи да навлича частите на бронята.
Кенеб даде знак на младежа и двамата излязоха от шатрата.
Отвън капитанът спря. „Точно така щеше да постъпи и Гамът… нали?“
— Ще се бие ли с нея? — попита уикецът.
Той го погледна през рамо.
— Да. Върни се при Темъл, момче. Каквото и да стане, днес ни чака битка. — Изчака, докато младокът се отдалечи.
След това се обърна към скромната палатка на двайсетина крачки вляво. Пред нея нямаше стражи. Кенеб пристъпи и спря на входа.
— Лейди Т’амбър, вътре ли сте?
Тя се появи. Кенеб се стъписа, щом я видя — с кожени доспехи и с дълъг меч на бедрото.
— Адюнктата желае да започне утринната си тренировка?
Кенеб се взря в кротките й кехлибарени очи, от които идваше името й. Бяха сякаш бездънни.
— Гамът умря тази нощ. Току-що уведомих адюнктата.
Погледът на жената пробяга към командната шатра.
— Разбирам.
— А долу в падината между двете армии е Ша’ик… чака. Хрумна ми, лейди, че адюнктата може би ще е благодарна за малко помощ в обличането на бронята…
За негова изненада, тя се обърна към палатката си.
— Не тази сутрин, капитане. Разбирам мотивите ви… но не. Не тази сутрин. Желая ви лек ден, сър.
И влезе.
Той замръзна на място, изумен. „Е добре. Не разбирам жените.“
Обърна се отново към командната шатра и в този момент адюнктата се появи — затягаше връзките на металните ръкавици. Беше с шлема — без забрало, то затрудняваше зрението. Спря, вдигна за миг очи към небето, след което закрачи напред.
Той я изчака да се отдалечи и я последва.
Л’орик се провираше през вихрещите се сенки. Сухите като скелети клони го дращеха, препъваше се в усуканите корени. Не беше очаквал това. Тук трябваше да има пътека, път трябваше да има през гората от черни дървеса.
Проклетата богиня беше тук. Близо. Трябваше да е тук — стига да можеше да намери пътеката.
Въздухът беше влажен и студен, дърветата бяха килнати, все едно че трус беше разтърсил земята. И скърцаха и пукаха от силния вятър. И гъмжеше от духове, от изгубени сенки, които връхлитаха към мага и се отдръпваха. Издигаха се като призраци от земята и съскаха над главата му, докато вървеше все напред и напред.
А сетне, отвъд завесата от дървета — примигващ огън.
Л’орик изпъшка и затича натам.
Беше тя. И пламъците потвърждаваха подозрението му. „Имасс. Влачи след себе си веригите на Телланн, на разбития Ритуал. О, няма място за нея тук. Никакво място няма за нея.“
