Подземни духове гъмжаха над пламналото й тяло, струпаната мощ, която бе побрала в себе си в течение на стотици хиляди години. Омраза и злост ги бе извратила в гневни, изпълнени с бяс същества.
Блатната вода и плесента бяха почернили ръцете и краката на Имасс. Мъх покриваше тялото й като провиснала, сплъстена козина. Надолу висяха въжета усукана сива коса, цялата в бодли й репеи. От обгорените очни кухини бълваха пламъци. Костите на скулите бяха побелели и напукани от горещината.
Беззъба, с провиснала долна челюст — едва стоеше, крепяха я само гнилите й жили и сгърчените мускули.
Богинята пищеше пронизително — зловещ писък, който не секваше дори за да си поеме дъх — и на Л’орик му се стори, че се съпротивлява. Пристъпи още няколко крачки към нея.
Беше се заплела в диви лози: стягаха краката и ръцете й като въжета, извиваха се като змии около тялото и врата. Учуди се, че не ги е виждал досега, забеляза, че проблясват — за миг тук, после — там — и се превръщат…
Във вериги.
Изведнъж една от веригите се скъса. Богинята нададе вой и удвои усилията си.
Л’орик пристъпи към нея.
— Богиньо! Чуй ме! Ша’ик… не е достатъчно силна за теб!
„Моето… моето… моето дете! Моето! Отнех го от оная кучка! Моето!“
Върховният маг се намръщи. „Коя? Коя кучка?“
— Богиньо, чуй ме, моля те! Предлагам себе си вместо нея! Разбираш ли?
Още една верига се разкъса.
А зад Л’орик проговори тих глас:
— Не се бъркай, кучи сине.
Той се обърна, но късно. Широкото острие на ножа се заби дълбоко между ребрата му и раздра жестоко пътя си към сърцето.
Или там, където щеше да е сърцето му, ако Л’орик беше човек.
Л’орик простена и се свлече на колене.
Убиецът изтръгна ножа си, наведе се, стисна го за гърлото и пак вдигна ножа.
— Остави го, тъпако! — изсъска друг глас. — Тя къса веригите!
Висшият маг усети как кръвта изпълва гърдите му. Обърна се бавно на една страна и я усети как потече топла от раната. Вече можеше да вижда съвсем ясно богинята…
… и убийците, пристъпващи към нея.
От ножовете им бълваше гъмжило от смъртна магия.
Щом първият нож се заби в гърба й, богинята изкрещя.
Гледаше как я убиват. Дълго, брутално клане. Ястребовите нокти на Корболо, най-отбраните му убийци, които бяха чакали в засада, доведени тук от Фебрил — никой друг не можеше да намери тази пътека — и подкрепени с магическата мощ на Камъст Релой, Хенарас и Файил. Тя отвръщаше с не по-малка ярост и скоро трима от четиримата убийци бяха мъртви — буквално разпрани. Но нови вериги я бяха оковали, теглеха я надолу и Л’орик видя как замряха пламъците в очните й кухини, видя как се сгърчиха и се заотдръпваха духовете, изведнъж усетили се свободни, жадуващи да побегнат. А последният убиец се хвърли напред и заби ножа си. През темето и навътре в черепа. Черна мълния — и убиецът излетя назад. Черепът и ножът се пръснаха и раздраха лицето и гърдите на Ястребовия нокът. Той залитна с писък назад, спъна се в коренищата и рухна на земята.
Веригите запълзяха като змии върху падналото тяло на богинята… докато от нея не остана нищо под грамадата от черни, лъскави железни брънки.
Буйният вятър, разлюлял короните на дърветата, изведнъж стихна и настъпи безмълвие.
„Всички го искаха този откъснат лабиринт. Тази ужасна плячка. Но Тоблакай уби Фебрил. Уби двата Дерагота.“
„Уби Бидитал.“
„А колкото до Корболо Дом — нещо ми подсказва, че императрицата скоро ще си поговори с него лично. Не му завиждам.“
Кръвта на живота му попиваше в мъха под него.
И едва тогава Върховният маг си помисли, че умира.
Наблизо изпращяха клони.
— Никак не съм изненадан. Отпрати питомеца си, нали? Пак.
Л’орик извърна глава, погледна нагоре и се усмихна вяло.
— Татко.
— Не мисля, че откакто напусна, в стаята ти се е променило кой знае какво, сине.
— Сигурно е прашно.
Озрик изсумтя.
— В цялата цитадела е така. Не съм стъпвал там от векове.
— А слугите?
— Освободих ги… преди някъде хиляда години.
Л’орик въздъхна.
— Бих се изненадал, ако още се крепи.
Озрик бавно се наведе до сина си и чародейното сияние на Денъл го обкръжи.
— О, крепи се тя, сине. Винаги си оставям отворени врати. Много лошо са те порязали. Най-добре ще е да се лекува бавно.
Л’орик притвори очи.
— В старото ми легло?
— Да.
— Много е късо. Беше късо още когато си тръгнах.
— Жалко, че не са ти отрязали стъпалата, Л’орик.
Две силни ръце го подхванаха и го вдигнаха без усилие. И колкото и да беше нелепо — за мъж на неговите години, — Л’орик изпита миг на блажен покой. В бащините си ръце.
— Е, как сега, в името на Гуглата, ще излезем оттук? — каза Озрик.
Мигът отмина.
Залитна и едва успя да се изправи. Примига зад желязната решетка срещу сгорещения душен въздух. Изведнъж бронята й се стори неизмеримо тежка. Обзе я паника — слънцето жива щеше да я опече под металните плочи.
Ша’ик се спря. Опита се да се овладее.
„Сама съм. Богове на пъкъла… нея я няма.“
Стоеше съвсем сама сред падината. От отсрещния хребет се спускаше жена. Висока, крачеше, без да бърза, с болезнено позната походка.
По хребета зад Тавори и по всички назъбени острови древен корал се бяха струпали войници.
Армията на Апокалипсиса също гледаше — Ша’ик го знаеше, въпреки че не се обърна.
„Няма я. Аз съм… изоставена.“
„Бях Ша’ик. Допреди малко. Вече отново съм Фелисин. И срещу мен крачи онази, която ме предаде. Сестра ми.“
Спомни си как беше гледала Тавори и Гъноуз да се сражават с дървени мечове. Как бяха тръгнали по този път на смъртоносна фамилиарност с оръжието, на безразсъдната лекота, с която се борави с него. Ако светът след това си беше останал непроменен — ако си беше останал на място, както само децата вярват, че ще остане — и нейният ред щеше да е дошъл. Трясъкът на дървото, смехът на Гъноуз и добросърдечните му указания — радост излъчваше брат й, с начина, по който показваше на ученичката си удоволствието от играта. Но тя така и не получи тази възможност.
Никаква възможност не беше получила за нищо, което да се върне сега у нея, с топли и утешителни спомени.
А Тавори бе разкъсала семейството им. И бе оставила за Фелисин ужаса на робството и мините.
„Но кръвта е веригата, която никога не се къса.“
