Тавори беше вече на двайсетина разтега от нея. Изваждаше меча отатарал.
„И макар да напускаме родния си дом, той завинаги остава в нас.“
Тежестта на оръжието повлече болезнено китката й. Не помнеше кога го е извадила.
Тавори се приближаваше, без да забърза и без да забави.
„Без да те настигам. Без да изоставам. Все едни и същи години ни делят. Веригата не се изпъва никога. Нито се отпуска. Дължината й е предопределена. Но тежестта й, о, колко различна е тя във всеки миг!“
Беше гъвкава, с леки стъпки, болезнено сдържана. Беше съвършена за този миг.
„Ала за мен кръвта тежи. Как тежи.“
И Фелисин се опита да я надмогне, тази внезапна и смазваща тежест. Помъчи се да вдигне ръце, без да мисли как ще се приеме този жест.
„Всичко е наред, Тавори…“
Оглушителен звън. Откатът прониза дясната й ръка до рамото и тежестта на меча изведнъж напусна ръката й.
После нещо я прониза в гърдите, разцъфна като вледеняващ пламък, разкъса плът и кости… и Ша’ик усети как нещо я дръпна отзад, все едно че беше сграбчило ризницата, за да я откъсне… но разбра, че е само металният връх. Върхът на меча на Тавори, опрял се отвътре в бронята, предпазваща гърба й.
Фелисин погледна надолу и видя пронизалото я ръждивочервено острие.
Краката й се огънаха и мечът се олюля под тежестта й.
Ала не излезе от нея.
Тялото й се задържа на него, тя се заотдръпва бавно, на тласъци, и най-сетне падна по гръб на земята.
Взря се в сестра си през цепките на забралото — сестра й стоеше зад плетеницата от черни огънати железни нишки и плетеницата на миглите й.
Тавори пристъпи още крачка напред. Натисна с ботуш гърдите й — тежест, която й се стори вечна — и изтръгна меча.
„Кръв.“
„Разбира се. Така човек къса нескъсваемата верига.“
„Като умира.“
„Исках само да разбера защо го направи, Тавори. И защо не ме обичаше, след като аз те обичах. Само това… исках да разбера.“
Ботушът се вдигна от гърдите й. Но тя продължаваше да усеща тежестта му.
Тежко. Толкова тежко…
„О, мамо, виж ни двете сега.“
Ръката на Карса Орлонг хвана Леоман, преди да е паднал.
— Чуй ме, приятелю. Тя е мъртва. Вдигай си племената и се махайте оттук.
Леоман прокара длан по очите си. После се изправи.
— Мъртва, да. Съжалявам, Тоблакай. Не беше това. Тя… — Лицето му се сгърчи. — Тя не знаеше да се бие!
— Не знаеше. Вярно. И сега е мъртва, а с нея — и богинята на Вихъра. Свърши се, приятелю. Загубихме.
— Повече, отколкото разбираш — проплака Леоман.
Долу в падината адюнктата стоеше над тялото на Ша’ик и го гледаше. От двете армии, струпани по ридовете — пълна тишина. Карса се намръщи.
— Малазанците не ликуват.
— Да — изръмжа Леоман и се обърна към чакащия с конете Коураб. — Сигурно я мразят тая кучка. Тръгваме за Ю’Гатан, Тоблакай…
— Аз не — отвърна Карса.
Приятелят му кимна, без да се обръща, и се метна на коня си. Взе юздите от Коураб и погледна през рамо към тоблакая.
— Сбогом, приятелю.
— И на теб, Леоман от Флейлс.
— Ако Л’орик се върне, откъдето замина, кажи му… — Той сви рамене. — Погрижи се за него, ако му трябва помощ.
— Добре. Но не мисля, че ще го видим повече.
Леоман кимна и каза на Коураб:
— Предай на вождовете да се разпръснат с племената си. Извън Рараку, и колкото може по-скоро…
— Извън Святата пустиня ли, Леоман? — попита Коураб.
— Не чу ли? Все едно. Да. Ще ме намериш на западния път — древния, дето върви право на запад.
Коураб отдаде чест, завъртя коня си и препусна.
— Ти също, Тоблакай. Извън Рараку…
— Да — отвърна Карса. — След като приключа тук, Леоман. Хайде, тръгвай — при адюнктата слизат офицери. Ще продължат с атака…
— Значи са глупци — изръмжа Леоман и препусна.
Карса закрачи към коня си. Беше уморен. Раните го боляха. Но някои неща все още бяха недовършени и той трябваше да се погрижи за това.
Теблорът се метна на гърба на Хавок.
Лостара слизаше по склона, напуканата земя пращеше под краката й. До нея крачеше Перла, задъхан под тежестта на вързания Корболо Дом.
Тавори продължаваше да стои сама долу в ниското, на няколко крачки от тялото на Ша’ик. Погледът на адюнктата бе прикован в окопите на Убийците на кучета и в едно самотно дрипаво знаме, издигнато на върха на централната рампа.
Знаме, което нямаше място там. Нямаше право изобщо да съществува.
Знамето на Колтейн. С крилете на клана на Враната.
Лостара се зачуди кой го е вдигнал, откъде се е появило, но реши, че е по-добре да не знае. Едно обаче не можеше да се отрече. „Всички те са мъртви. Убийците на кучета. Всички. И на адюнктата не се наложи ръката си да вдигне дори, за да го постигне.“
Усети собствения си страх и се намръщи. Все се дърпаше, бягаше от мислите, пълни с толкова горчива ирония, че не бяха за мислене. Пътят им до падината беше кошмарен, Куралд Емурлан се беше разбеснял из целия оазис, сенки се сражаваха с призраци, а и онова несекващо издигане и спадане на песента, вече толкова силна, че я усещаше и тя, макар да не я чуваше. Песен, която се извисяваше в кресчендо.
Но в краката на… на всичко. Прост и брутален факт.
Бяха закъснели.
Бяха стигнали само за да видят как Тавори изби оръжието на Ша’ик от ръцете й, а после заби меча си в нея… „Назови го, Лостара Юил, проклета страхливке. Назови го! В сестра си. Прониза сестра си. Свърши се, стана пред очите ни.“
Не искаше да погледне Перла. Нищо не можеше да му каже. И той мълчеше.
„Двамата с този мъж сме обвързани. Не съм го искала и не го искам. Никога няма да се измъкна от това. О, кралице, прости ми…“
Вече бе толкова близо, че можеше да види лицето на Тавори под шлема, суровото й, почти сърдито изражение.
Към тях слизаха офицери, бавно.
Щеше да има време да поговорят насаме.
Двамата с Перла спряха на шест крачки от адюнктата.
Нокътят хвърли Корболо Дом на земята между тях и каза:
— Няма да се събуди скоро.
— Какво търсите двамата тук? — попита адюнктата. — Изгубихте ли следата?
Перла не погледна Лостара. Само поклати глава и помълча за миг, преди да отвърне:
