— Намерихме я, адюнкта. Моите съболезнования… Фелисин е мъртва.
— Сигурни ли сте?
— Да, адюнкта. — Поколеба се и добави: — Едно мога да ви кажа със сигурност, Тавори. Тя умря бързо.
Сърцето на Лостара бе готово да се пръсне от тихите думи на Перла. Тя стисна зъби, погледна адюнктата в очите и бавно кимна.
Тавори наведе глава.
— Е, в това има милост, предполагам.
А после прибра меча в ножницата, обърна се и закрачи към идващите офицери.
Лостара промълви — толкова тихо, че само Перла можа да я чуе:
— Да, има, предполагам…
Перла изведнъж се обърна.
— Тене Баралта идва. Задръж го, момиче. — Пристъпи до тялото на Ша’ик. — Лабиринтите са достатъчно чисти… надявам се. — Наведе се, вдигна я нежно и отново се обърна към Лостара — Да, по- тежко бреме е, отколкото сигурно си мислиш.
— Не, Перла. Не мисля за това. Къде?
Усмивката му прониза сърцето й.
— На един хълм… знаеш го.
Лостара кимна.
— Добре. А след това?
— Убеди ги да напуснат Рараку, момиче. Колкото може по-бързо. Щом приключа…
И не довърши.
— Ела и ме намери, Перла — изръмжа тя. — Иначе аз ще дойда да те потърся.
В уморените му очи пробяга живец.
— Ще дойда. Обещавам.
Видя как погледът му се плъзна над рамото й и се обърна. Тавори все още беше на двайсетина крачки от ездачите. Всички освен Баралта бяха спрели.
— Какво има, Перла?
— Просто я гледах… как си отива. Изглежда толкова…
— Самотна?
— Да. Това е думата, нали? Ще се видим скоро, момиче.
Усети дъха на лабиринта в гърба си, а след миг дневният пек се върна. Лостара пъхна палци в колана си и зачака Баралта.
Бившият й командир щеше да поиска тялото на Ша’ик. Трофея за този ден. Щеше да побеснее.
— Лошо — промълви тя.
Кенеб я гледаше как крачи към тях. Нямаше го онзи триумф, който си мислеше, че ще види. Всъщност изглеждаше изтощена, сякаш отпадането на духа, настъпващо след всяка битка, вече я бе споходило — онова гибелно смирение на ума, подклаждащо кошмарните мисли, повдигащо пълчищата въпроси, за които отговор няма.
Беше прибрала меча, без да го почисти, и кръвта на Ша’ик засъхваше в ножницата.
Тене Баралта я подмина, тръгнал сигурно за тялото на Ша’ик. Като че ли й каза нещо, но адюнктата не отговори.
— Юмрук Блистиг — заяви тя, след като спря пред тях. — Пратете съгледвачи по рампите на Убийците на кучета. И стража — Нокътят ни е донесъл Корболо Дом.
„А, това значи носеше.“ Кенеб отново погледна към мястото на двубоя. Там вече стоеше само жената, над лежащия на земята напански ренегат, и гледаше Тене Баралта, който явно я ругаеше. Макар и отдалече, нещо му подсказваше, че гневът на Баралта няма да доведе до нищо.
— Адюнкта — заговори Нил. — Няма нужда да се пращат съгледвачи. Всички горе са мъртви.
Тавори се намръщи.
— Обясни.
— Призраците на Рараку, адюнкта.
— И духовете на нашите убити — намеси се Недер. — Двамата с Нил… бяхме слепи за това. Забравили бяхме как се… как се гледа. Кучето браничар, адюнкта. Бент. Трябваше да умре в краката на Колтейн. При Пропада. Но някакви войници го спасиха, погрижиха се раните му да зараснат.
— Куче браничар? За какво говорите? — попита Тавори раздразнено.
— Бент и Роуч — отвърна Нил. — Единствените същества, останали живи по целия път на Веригата. Две кучета.
— Не е вярно — обади се Темъл зад двамата уикски шамани. — И тази кобила. Тя беше на Дюйкър.
Нил кимна, съгласен с поправката, след което отново се обърна към Тавори.
— Те се върнаха при нас, адюнкта.
— Кучетата?
— Да. И духовете на убитите. Нашите призраци, адюнкта, са вървели с нас. Онези, които паднаха около Колтейн в самия край. Онези, които издъхнаха на дърветата по Ейрънския път. И стъпка по стъпка са прииждали още, оттам, където бяха посечени. Стъпка по стъпка, адюнкта, нашата армия на възмездието е расла.
— И вие не усетихте нищо?
— Скръбта ни беше заслепила — отвърна Недер.
— Снощи ни събуди Гръб — каза Нил. — Отведе ни на хребета, за да можем да видим пробуждането. Имаше легиони, адюнкта, газили по тази земя преди стотици хиляди години. И армията на Пормквал, и легионите на Седма на фланга. Трите избити клана на Уик на другия. И още други. Много други. В мрака на миналата нощ имаше война, Тавори.
— Така че бяхте права, адюнкта — продължи с усмивка Недер. — В сънищата, които ви терзаеха от първата нощ на този поход, вие видяхте това, което ние не можахме да видим.
— Изобщо не беше бремето, което мислехте, че е — добави Нил. — Вие не теглехте Кучешката верига с вас, адюнкта Тавори.
— Нима? — Смразяваща полуусмивка изкриви тънките й устни, после тя извърна очи. — Всички тези призраци… само за да избият Убийците на кучета?
— Не, адюнкта — отвърна Недер. — Имаше други… врагове.
— Духът на Юмрук Гамът се присъедини към тях — каза Нил.
Тавори присви очи.
— Вие го видяхте?
Двамата кимнаха и Недер добави:
— Гръб говори с него.
Адюнктата изгледа въпросително Кенеб и той сви рамене.
— Адски трудно е да го намери човек. Колкото до говоренето с духове… хм, момчето е достатъчно странно, така че…
Адюнктата въздъхна тежко.
Погледът на Кенеб долови движение, той извърна глава и видя, че Тене Баралта се връща, придружен от двама войници, облечени в жалки дрипи. И двамата бяха небръснати, с дълги сплъстени коси. Конете им бяха без седла.
Юмрукът и спътниците му спряха. Лицето на Тене Баралта бе почервеняло от гняв.
— Адюнкта. Нокътят е откраднал тялото на Ша’ик!
Кенеб видя приближаващата се пешком жена, на двайсет крачки по-назад. Изглеждаше… доволна.
Без да обърне внимание на Баралта, Тавори бавно огледа двамата новодошли.
— А вие сте?
По-възрастният отдаде чест.
— Капитан Кайндли, адюнкта. От Ашокския полк. Бяхме пленници в лагера на Убийците на кучета. С лейтенант Поурс.
