Изведнъж го лъхна вятър. Носеше песъчинки.
— Зарязаха пътя! — извика Ранал.
Фидлър примижа на запад. Ездачите наистина се бяха спуснали по южния бряг и цепеха диагонално — право към бързо приближаващата се пясъчна буря. „Богове, пак пясъчна буря…“ Но тази беше естествена. От онези, които често раздираха пустинята, изригваха като капризен демон, за да побеснеят камбана-две и да изчезнат също тъй бързо, както са се появили. Той се надигна в седлото.
— Лейтенант! Те влизат в нея! Ще я използват за прикритие! По-добре да…
— Още веднъж ако ми заплещиш с тоя език, сержант, ще го откъсна! Чу ли ме?
Фидлър се примири.
— Да, сър.
— В галоп! — изрева Ранал. — Бурята ще ги забави!
„Да бе, ще ги забави…“
Геслер примижа към ослепителната пясъчна пустош.
— Е, тия пък кои са сега?
Бяха спрели, след като се разбра, че четиримата странни ездачи се приближават бързо, за да ги прихванат. Дълги бели мечове святкаха над главите им. Носеха чудновата лъскава бяла броня и яздеха бели коне с бели гриви. Бяло и бяло.
— Не им харесваме нещо — избоботи Сторми и се почеса по брадата.
— Това добре, но не ще да са от ренегатите, нали? — изръмжа Геслер.
— На Ша’ик да са? Кой знае? Май не са, но все пак…
Сержантът кимна.
— Сандс, я ела тука.
— Слушам.
— Колко ти е обхватът с това проклето нещо, момче?
— Не знам. Не съм го пробвал още. Фид го докарва до трийсет-четирийсет крачки с проклетия. Адски рисковано е…
— Добре. Останалите слизай и издърпайте конете от другата страна. Трут, да им държиш здраво юздите — ако хукнат, с нас е свършено.
— Мернах Бордюк и отделението му ей там, на юг — подхвърли Пела.
— Да бе, да. Объркани и те като нас — вече не ги виждаш, нали?
— Не, серж.
— Проклетият Ранал. Напомни ми да го убия, като се срещнем пак.
— Слушам, сержант.
Четиримата им нападатели бяха едри копелета. Нададоха страховити бойни викове и препуснаха към подножието на хълма.
— Зареждай, момче — измърмори Геслер. — И гледай да не оплескаш нещо.
Тежкият арбалет беше точно копие на този на Фидлър. Изглеждаше свестен — „Гадна работа, с две думи. Гуглата ще ни опече всички…“
А ония дойдоха. В подножието на хълма, конете се напънаха да ги понесат нагоре по склона.
Нещо изтътна тежко, излетя тромаво нагоре и тупна.
„Проклетията… мамица…“
— Залегни!
Хълмът под тях сякаш се надигна. Геслер тупна в прахта, закашля, изруга и свря главата си под ръцете, щом камъните заваляха отгоре.
След няколко секунди сержантът бавно се изправи.
От другата страна на хълма Трут се опитваше да побегне във всички посоки едновременно, конете тичаха като побеснели, повлекли юздите след себе си.
— Ташаците на Гуглата на тиган! — изруга Геслер и се огледа свирепо. Другите войници се вдигаха, разтреперани и покрити с прах. Сторми пристъпи към Сандс и го спипа за гърлото.
— По-леко, капрал — викна му Геслер, щом Сторми започна да тръска сапьора наляво-надясно. — Искам го жив, аз да се разправям с него. И по дяволите, да няма гранати по себе си.
Сторми замръзна.
Геслер пристъпи до изровения ръб на хълма и надникна долу.
— Е, май няма да ни гонят повече.
— Интересно, кои бяха? — попита Пела.
— Бронята, изглежда, е смекчила взрива — можеш да слезеш и да остържеш каквото е останало вътре… макар че май е все едно. Трябва да хванем конете. — Обърна се към другите. — Стига сте се моткали, пикльовци. Действай!
Проснат в димящото дъно на кратера върху коня си и оглушен от тътена, Джоруд изпъшка. Целият беше в синини, главата го болеше и му се искаше да се избълва… но не и преди да смъкне проклетия шлем от главата си.
Близо до него, заровен в камънаците, брат Иниас се окашля. И рече:
— Брат Джоруд?
— Да?
— Искам вкъщи.
Джоруд си замълча. Не вървеше някак да изрече припряно искреното си съгласие, въпреки сегашното им положение.
— Виж как са другите, брат Иниас.
— Тия ли бяха ония, дето влязоха с оня кораб в нашето селение?
— Те бяха — отвърна Джоруд, докато пръстите му дърпаха връзките на шлема. — И се замислих, да ти кажа. Подозирам, че просто не са знаели законите на Лиосан, когато са тръгнали през селението ни. Вярно, незнанието не е достатъчно оправдание. Но все пак трябва да отчетем оневиняващата инерция.
От другата страна на кратера Малачар изсумтя:
— Оневиняваща инерция ли?
— Да. Не бяха ли тези нарушители привлечени — въпреки волята им — от драконовия Хвърляч на кости Т’лан Имасс? Бяха. Ако трябва да преследваме враг, не трябва ли той да е въпросният дракон?
— Мъдри слова — отбеляза Малачар.
— Отбиваме се за малко в селението ни — продължи Джоруд, — събираме провизии и реквизираме нови коне, закърпваме снаряжението и прочие. Това ми се струва най-разумно в момента.
— Вярна преценка, брате.
От другата страна на кратера се чу нова кашлица.
Добре поне, че всички са живи, помисли си кисело Джоруд.
„Така де, драконът си беше виновен. Кой може да го отрече?“
Препускаха в пясъчната буря на по-малко от петдесет разтега от бягащите конни воини и се озоваха — заслепени — сред ураган от пищящи ветрове и пясък.
Кобилата на Фидлър изцвили.
Той дръпна силно юздите, а вятърът го заблъска от всички страни. Вече беше изгубил от поглед приятелите си. „Е това му се вика опулена тъпота. Значи ако бях командирът на тия кучи синове, щях да…“
И изведнъж те изникнаха пред очите му, с ятагани и кръгли щитове, със забулени лица и с бойни викове. Фидлър се сниши над врата на кобилата и едно от тежките остриета изсвистя над главата му.
Уикската кобила скочи напред и встрани, избрала най-подходящия момент да изхвърли омразния си ездач от седлото.
С огромен успех.
Фидлър усети, че лети напред, торбата му с муниции се претъркаля по гърба му и изхвърча над главата му.
