Все още във въздуха, той се сви на кълбо… макар много добре да разбираше, че няма надежда да оцелее. Никаква надежда. Тупна в пясъка, претърколи се… и видя отдолу огромния крив меч, който изхвърча и се завъртя във въздуха след него. И един залитащ кон. И ездача му — изхвърлен назад на седлото, с торбата с муниции, оплела се в ръцете му.
Изненадан поглед, после ездач, кон и муниции изчезнаха сред вихрещите се пясъци.
Фидлър скочи и затича. С все сила, натам, където — надяваше се, молеше се — трябваше да е обратната посока.
Нечия ръка го дръпна.
— Не натам, тъпако!
След това го хвърлиха на земята и нечие тяло го затисна.
Лицето на сержанта се зарови в пясъка.
Коураб изрева. Издутата тежка торба съскаше в ръцете му. Все едно че беше пълна със змии. Беше тупнала в гърдите му като канара, понесена от бурята, и му остана време само да хвърли ятагана и да вдигне ръце.
Сблъсъкът го изхвърли към задницата на коня, но стъпалата му си бяха в стремената.
Инерцията на торбата я избута върху лицето му и съсъкът изпълни ушите му.
Змии!
Той се хлъзна на гръб по задницата на коня и отпусна торбата надолу. Без паника! Изкрещя.
Змии!
Торбата забърса земята.
Той затаи дъх и я пусна.
Дрънчене, свирепо съскане някъде отзад, а после устремът на коня го отнесе благословено далеч.
Помъчи се да се изправи, мускулите на краката и корема му се напънаха жестоко, най-сетне успя да се хване за седлото и се издърпа.
Един набег, беше казал Леоман. После обръщаме, и в сърцето на бурята.
Беше го направил. Един набег. Стига.
Време беше да бяга.
Коураб Билан Тену’алас се наведе над гривата и смуши коня.
„Богове на пъкъла, колко е хубаво да си жив!“
Взривът трябваше да убие Фидлър. Изригна огън. Връхлетя го стена от пясък. Въздухът се разтресе и дъхът излезе от дробовете му, а от носа и ушите му швирна кръв.
А тялото върху него сякаш се сгърчи на дрипи.
Беше познал този глас. Беше невъзможно. Беше… вбесяващо.
Над тях бълваха нажежени пушеци.
И проклетият глас прошепна:
— Не мога да те оставя сам дори една прокълната от Гуглата минута, нали? Ще му кажеш на Калам едно здрасти от мене, разбрахме ли се? Пак ще те видя, рано или късно. И ти мене. Всички ще се видим. — Смях. — Само че не днес. Срам за хубавата ти цигулчица обаче.
Тежестта се махна.
Фидлър се превъртя. Бурята се отдалечаваше с грохот и оставяше по дирята си бяла прашна мъгла. Ръцете му задращиха в пясъка.
Ужасен, накъсан стон излезе от гърлото му и той се надигна на колене.
— Хедж! Проклет да си! Хедж!
Някой затича към него, спря и се наведе.
— Портите се тръшнаха, Фид — жив си, Гуглата да те вземе дано!
Фидлър зяпна окървавеното му лице.
— Кътъл!? Той беше тук. Той… Целият си в кръв…
— Аха. Не бях толкоз близо като теб. Късмет. Не мога обаче да кажа същото за Ранал.
— Тая кръв…
— Аха — повтори Кътъл и се ухили мрачно. — Облякъл съм се в Ранал.
Чуха се викове, около тях се струпаха други. Всички — на крака.
— … убиха конете. Кучите синове минаха и…
— Сержант! Добре ли си? Ботъл, насам…
— Убиха…
— Смайлс, млъкни, че ще повърна. Чухте ли го тоя взрив? Богове на пъкъла…
Кътъл подхвана Фидлър под мишницата и го вдигна на крака.
— Лейтенантът къде е? — попита Корик.
— Тука — отвърна Кътъл, без да уточнява.
„Облякъл се е в Ранал.“
— Какво стана? — попита Корик.
Фидлър огледа отделението си. „Всички са тук. Чудо.“
Кътъл се изплю.
— Какво стана ли, младок? Изпердашиха ни. Това стана. Изпердашиха ни здраво.
Фидлър се вторачи в отдръпващата се буря. „Мамка му. Хедж.“
— А, ей го отделението на Бордюк!
— Всеки да си намери коня — каза ефрейтор Тар. — Сержантът е замаян. Съберете всичко, което може да се спаси — викам да изчакаме останалите от ротата.
„Добро момче.“
— Вижте го тоя кратер — рече Смайлс. — Богове, сержант, не може да се доближиш повече до Портата на Гуглата и да оживееш, а?
Той я погледна.
— Представа нямаш колко си права, момиче.
А песента се издигаше и спадаше, и той усети как сърцето му влезе в ритъма й. Отлив и прилив. „Рараку е изпила повече сълзи, отколкото може да си представи човек. Време е вече Святата пустиня да заплаче.“ Прилив и отлив. Песента на кръвта му бе жива.
„Жива.“
Бяха побягнали в грешната посока. Фатално, но не изненадващо. Нощта беше касапница. Последната оцеляла от магическия кадър на Корболо Дом — Файил — яздеше запенения кон с тринайсетима Убийци на кучета по коритото на отдавна пресъхнала река, с канари и стръмни брегове от двете страни.
Тя и тринайсет изтощени, оцапани с кръв войници. Всичко, което бе останало.
Сблъсъкът с Леоман беше започнал съвсем добре, капанът беше щракнал съвършено точно.
Ако не бяха проклетите призраци.
Засадата се обърна с краката нагоре, като преобърната костенурка. Късмет имаха, че се измъкнаха живи, тези няколко. Последните.
Файил много добре знаеше какво е сполетяло останалите от армията на Корболо. Усетила беше смъртта на Хенарас. И на Камъст Релой.
Не съжаляваше много…
Изсвистяха метални стрели. Зацвилиха коне, закрещяха хора. Западаха тела. Конят й залитна и рухна на една страна. Не й остана време да изхлузи стъпалата си от стремената и когато умиращото животно затисна крака й, тежестта му счупи ставата на бедрото й и болката я вцепени. Лявата й ръка бе затисната под самата нея, костите изпращяха.
След това слепоочието й се удари в камъка.
Файил се помъчи да се съсредоточи. Болката заглъхна, стана някак далечна. Чу смътни викове за милост — виковете на ранените войници, които довършваха.
После над очите й падна сянка.
— Тебе търсих.
