не и външно. Нито вътрешно дори. Освен напрегнатостта, шепнещата паника. Смутът, заплашващ да те извади от равновесие.“
Фелисин, вече Ша’ик, беше разбрала това.
Защото вървеше по същия път.
„Омразата, сладка като нектар.“
„Нагазих в бездната.“
„Луда съм поне колкото богинята. И точно заради това ме избра тя, заради сродните ни души.“
„Коя тогава е тази издатина, в която все още съм се вкопчила така отчаяно? Защо съм така настоятелна във вярата си, че все още мога да се спася? Че мога да се върна — отново да намеря мястото, където лудост няма, където смутът не съществува.“
„Мястото… на детството.“
Стоеше в главната зала, окована в чуждата броня. Почти усещаше как богинята протяга ръце, за да я обгърне отвсякъде — не майчина прегръдка, нищо такова. Тази прегръдка щеше да я задуши напълно, щеше да изцеди от нея всичката светлина, всеки проблясък на самосъзнание.
„Егото й е бронирано в омраза. Не може да погледне навътре, едва прозира навън. Върви едва-едва, влачи краката си, свита и вцепенена, с песента на ръждиви пластини. Зъбите й лъщят в сенките, ала усмивката й е свирепо озъбване.“
„Фелисин Паран, погледнеш ли в това огледало, лошо те чака.“
Навън се прокрадна първият светлик на утрото.
Ша’ик посегна за шлема.
Л’орик едва успяваше да различи позициите на Убийците на кучета по каменните рампи. Никакво движение нямаше там, в предутринната сивота. Беше странно, но не и изненадващо. Току-що отшумялата нощ щеше да накара и най-коравия войник да се поколебае, преди да вдигне очи към небето, да се надигне от укритието си и да се заеме с обичайните задачи в началото на новия ден.
Все пак имаше нещо странно в тези окопи.
Той закрачи към върха, където Ша’ик бе устроила наблюдателния си пункт, за да следи предстоящото сражение. Болеше го всяка кост. Мускулите му крещяха от болка при всяка стъпка.
Молеше се дано да е там.
Молеше се богинята да благоволи да чуе думите му, предупреждението му и най-сетне — предложението му.
Всичко това беше там — на върха. Мракът беше надвит… по някакъв начин. Това го накара да се замисли, но не задълго — нямаше време за безсмислени разсъждения. Откъснатото парче от Куралд Емурлан се пробуждаше и богинята много скоро щеше да дойде да го поиска за себе си. За да сътвори своя трон. „И да погълне Рараку.“
Призраци още гъмжаха в сенките, воини и бойци от десетки отдавна загинали цивилизации. Боравеха със странни оръжия, телата им бяха скрити под странни брони, лицата им — за щастие — бяха скрити под чудати забрала. И пееха, макар че песента на Танно бе станала скръбна, тъжна като въздишката на вятър. Беше започнала да се надига и спада, шепотът й смразяваше Л’орик.
„За кого ще се бият? Защо изобщо са тук? Какво искат?“
Песента принадлежеше на Подпалвачите на мостове. Ала Святата пустиня като че ли си я беше присвоила, взела беше за себе си множеството призрачни гласове. И всяка душа, паднала в битка в необятната история на пустинята, сега беше дошла тук.
Върхът!
Тук-там по пътеката имаше пустинни воини, загърнати в охрените си телаби, с изпънати напред копия — капчиците роса по железните върхове запроблясваха, щом пламъкът на слънцето раздра хоризонта на изток. Ескадрони от леката конница на Маток се строяваха вдясно от Л’орик. Конете биеха нервно с копита, редиците се огъваха неравни и неспокойни. Върховният маг не видя Маток сред тях — не видя и стяга на племето му, и това го смрази.
Чу приближаващи се зад него коне, обърна се и видя Леоман, един от офицерите му и тоблакая.
Конят на Тоблакай беше джагски — огромен и величествен в първичната си свирепост.
А гигантът върху него се беше превърнал в грамада от кървава плът. Свръхестественото изцеряване все още не беше затворило ужасните му рани. Ръцете му бяха червени от кръв. Единият му крак беше сдъвкан от жестоки огромни челюсти.
Зад коня на Тоблакай на вериги се влачеха две… Л’орик се опули.
„Той е убил Дераготите. Взел им е главите.“
— Л’орик! — извика дрезгаво Леоман, щом дръпна юздите до него. — Тя горе ли е?
— Не знам, Леоман.
Тримата слязоха от конете и Л’орик видя, че тоблакаят накуцва. „Челюстите на хрътка са направили това.“ Видя и каменния меч на гърба на гиганта. „А, наистина е той значи. Мисля, че Сакатият бог е направил ужасна грешка…“
„Богове, той е убил Дераготите!“
— Къде се крие Фебрил? — попита Леоман, щом четиримата започнаха да се изкачват.
— Мъртъв е — отговори Карса. — Забравих да ти кажа някои неща. Аз го убих. И Бидитал убих. Щях да убия и Призрачни ръце и Корболо Дом, но не можах да ги намеря.
Л’орик избърса челото си и погледна дланта си — беше мокра от пот. А все още беше толкова студено, че виждаше дъха си.
Тоблакаят продължи невъзмутимо:
— А когато влязох в шатрата на Корболо, намерих Камъст Релой. Беше убит. И Хенарас също.
Л’орик тръсна глава и се обърна към Леоман:
— Получи ли последната заповед на Ша’ик? Не трябваше ли да си с Убийците на кучета?
— Може би — изсумтя воинът. — Точно оттам идваме.
— Всички те са мъртви — каза Тоблакай. — Изклаха ги през нощта. Много работа имаха призраците на Рараку — но не посмяха да ми се опълчат. — Изсмя се горчиво. — Призрачни ръце може да ти каже че и аз си имам призраци.
Лорик се олюля и се хвана за ръката на Леоман.
— Избити? Всички?!
— Да. Изненадан съм, че не го знаеш. Пустинните воини все още са с нас. Все още можем да спечелим, само че не тук и не сега. Тъй че трябва да убедим Ша’ик да се махне…
— Невъзможно е — прекъсна го Л’орик. — Богинята идва. Вече почти е тук. Твърде късно е за това, Леоман. Още малко и ще е твърде късно за всичко…
Изкачиха се на билото.
А там стоеше Ша’ик.
С шлем и броня, с гръб към тях, загледана на юг.
Искаше му се да изкрещи. Защото видя това, което спътниците му не можеха да видят. „Закъснях. О, богове на пъкъла…“ Скочи напред, порталът на лабиринта лумна около него… и той изчезна.
Богинята не беше изгубила спомените си. Гневът й бе изваял образите им до най-малката подробност, толкова плътни и истински, колкото бяха изваяните дървета в каменната гора. Можеше да ги гали, да ги обайва с омразата си като с любовна песен, да ги докосва бавно с обещание за гибел, макар че онзи, който бе прегрешил към нея, или беше мъртъв, или не беше важно къде е.
Важна беше само омразата. Нейната ярост и слабост. О, други в племето бяха играли предостатъчно тези игри. Тела се шмугваха през кожите от колиба на колиба, щом се подредяха звездите в шарките на лятото, а и самата тя неведнъж беше разтваряла краката си за мъжа на друга жена или за похотта на някой непохватен младок.
Но сърцето й беше отдадено на единствения мъж, с когото живееше. Законът беше свят.
О, колко чувствен беше той. Дланите му вървяха по стъпките на очите му, за да изваят запретените видения за онази, другата жена там, в най-скришните места. С тези длани беше обгърнал собственото си сърце, за да го отдаде на друга — без да помисли за онази, която доскоро го беше държала за себе си.
