Езгара седна на трона.
Състарен, уязвим и безсилен.
Прозорците бяха затворени плътно. Пътеката беше обрасла с бурени, диви лози се бяха увили по стените от двете страни на стъпалата на входа. Откъм улицата зад тях се носеше миризма на пушек и далечен рев някъде от Пълзящия квартал, отвъд езерото Пропада, знак, че е започнал поредният метеж.
От Рибарската порта Серен Педак и спътниците й от Пурпурната гвардия яздеха ходом по затрупаните улици. Следи от плячкосване, трупове, притичващи пред тях фигури в страничните улички и проходи. Опожарени сгради, глутници подивели гладни псета, бежански семейства, свили се на завет тук-там, кралският град Ледерас като че ли беше затънал във варварство, а врагът все още бе на много левги отвъд хоризонта.
Беше стъписана и дори уплашена от това колко бързо е рухнало всичко. Въпреки цялото й отвращение и презрение към нравите на собствения й народ, някъде дълбоко в нея беше останала заровена вяра във вродената издръжливост на ледериите. Но тук, пред очите й, бе доказателството за внезапно и дълбоко падение. Отприщени алчност и диващина, страх и паника, отключили стихията на бруталността и безскрупулното равнодушие.
Подминаваха трупове на граждани, оставени да издъхнат на улицата сред локви кръв.
По една от широките улици близо до канала беше минала озверяла тълпа, може би само преди половин ден. Личеше, че войниците са се опитали да спрат метежниците и че са били изтласкани с бой. Сградите и богатите имения от двете страни бяха оплячкосани. Улицата беше хлъзгава и лепкава от кръв, а коловозите от фургони показваха, че поне тук градският гарнизон се е върнал, за да откара труповете.
Лоста и бойците му почти не проговориха през целия път, а и сега, когато спряха пред дома й, останаха на конете, с ръце на оръжията и нащрек.
Серен слезе.
Лоста и Корло я последваха.
— Изглежда непокътнато — каза магът.
— Вътре няма нищо ценно за грабене, както казах — отвърна Серен.
— Това не ми харесва — промълви Вреченият. — Ако бедата почука на вратата, Аквитор…
— Няма. Тези бунтове няма да продължат. Колкото повече се приближава армията на Едур, по-кротко ще става.
— В Трейт не стана така.
— Да, но тук ще е друго.
— Не разбирам защо смяташ така — каза Лоста и поклати глава.
— Идете да си потърсите кораба — каза Серен и се обърна към другите. — Благодаря ви, на всички. За мен бе чест, че се запознах с вас и пътувах в компанията ви.
— Пази се, момиче — промълви Корло.
Тя сложи ръка на рамото му и го погледна в очите. Той кимна и пак каза:
— Внимавай.
— Чу ли го?
— Да. И главоболието ми го доказва.
— Съжалявам.
— Постарай се да запомниш, Серен Педак. Мокра е коварен лабиринт.
— Ще се опитам. — Обърна се към Лоста.
— Щом намеря работодателя ни и настаня хората си, ще те навестя, тъй че не е нужно да се размекваме — каза той.
— Добре.
— Не повече от ден и ще се видим пак, Аквитор.
Тя кимна.
Вреченият и магът се обърнаха, яхнаха конете и отрядът си тръгна.
Серен ги погледа още малко, после се обърна и тръгна по пътеката. Ключът за сложния механизъм на бравата беше под втората плоча.
Вратата изскърца и я лъхна миризма на прах. Влезе и затвори.
Сумрак и тишина.
Постоя дълго така, загледана в изпънатия напред коридор. Вратата в другия край беше отворена и се виждаше стаята зад нея, осветена от прашните слънчеви лъчи, идващи от двора и зад къщата. Точно пред нея беше високият стол, покрит с муселин.
Стъпка, още една. Напред по коридора. Малко пред входа за стаята — гниещото телце на мъртва сова — лежеше на пода като заспала. Пристъпи на пръсти покрай нея, влезе в стаята и усети лекия полъх от счупения прозорец — совата сигурно беше влетяла от двора през него.
Мебелите от двете страни тънеха в призрачни сенки, но това, което привлече погледа й, бе столът. Тя отиде до него и седна, без да свали плата: муселинът се издърпа навътре, щом тя се отпусна на меката седалка.
Серен примига и се озърна.
Сенки. Тишина. Смътен мирис на гнило. Мъртвата сова зад прага.
— Империята… на Серен Педак — прошепнаха устните й.
Никога не се беше чувствала толкова сама.
В столичния град Ледерас — докато отрядите войници на Джерун Еберикт просичаха с мечове пътя си през гъстата човешка гмеж, част от процесия на верни на краля граждани, тръгнали към Вечния дом, за да придружат с възторжените си възгласи коронясването, граждани, чиято кръв сега се плискаше по каменните плочи, за да ознаменува този славен ден; докато десетки хиляди скорци кръжаха все по-близо над старата кула, доскорошния Азат, превърнал се в Крепостта на Смъртта; докато Техол Бедикт — вече не на покрива си — се промъкваше по улици и улички на път към кантората на Селуш по заръка на Шурк Елале; докато детето Кетъл, мъртво доскоро, но вече много живо, седеше на стъпалата на старата кула, тихичко си пееше и плетеше венци от трева; докато лъчите на слънцето мятаха коси снопове през мъгливите пушеци — камбаните започнаха да бият.
Възвестяваха раждането на империята.
Края на Седмото затваряне.
Но книжниците бяха сгрешили. Седмото затваряне тепърва щеше да дойде.
След два дни.
Облегнат на една стена недалече от стария дворец и скръстил ръце, Първият консорт Турудал Бризад, богът, известен с прозвището Блудния, погледна в небето към облака скорци, щом камбаните закънтяха.
— Неприятни птици — каза. — Скорци…
Още два дни.
„Ужасно трагична грешка в сметките, опасявам се.“
„Ужасно трагична.“
23.
Под басейна зееше огромна подземна пещера със стени и таван, покрити с ронлива шуплеста кора. Ако някой можеше да застане сред тази древна кухина, дъждът, сипещ се над главата му, щеше да е непрестанен. Въпреки това единадесет реки се вливаха в блатата, които един ден щяха да се превърнат в град Ледерас, а процесът на ерозия, завършил с пропадането на басейна и катастрофалното пресъхване на реките и блатата, беше дълъг. Така, колкото и малко да е езерото Пропада, струва си да припомним необикновената му дълбочина. Езерото всъщност е като капак към покрива с пещерата отдолу за къща. Ето защо засмукването в дълбините му на рибарската лодка на Бурдос — единствения рибар в езерото
