Тъй или иначе, армията на Рулад щеше да е западният корпус на едурското настъпление. В центъра беше войската на Феар, а по на изток, отвъд веригата по-малки хълмове и пресъхнали стари езера, се приближаваше армията на Томад и Бинадас Сенгар и идваше от град Петте върха.
Възвишението, на което стояха Удинаас и Пернатата вещица, бе обкръжено от духове-сенки и за Удинаас беше ясно, че около тях е опасана защитна магия. Отвъд възвишението, скрити от застаналите една срещу друга армии, чакаха жените, старците и децата на Едур. Майен беше някъде сред тях, все така унила и под преките грижи на самата Урут Сенгар.
Той пак погледна Пернатата вещица и попита:
— Виждала ли си Майен?
— Не. Но чух някои неща…
— Какви?
— Зле е, Удинаас. Гладува. Хванали са една робиня да й носи бял нектар. Екзекутирали са я.
— Коя?
— Бетра.
Удинаас я помнеше. Старица, която бе преживяла целия си живот в дома на родителите на Майен.
— Мислила е, че прави добрина — продължи Пернатата вещица и сви рамене.
— Сигурно.
— Не можеш да спреш изведнъж белия нектар. Човек трябва да го отвикне. Да го намалява постепенно.
— Знам.
— Но са притеснени за детето, което носи.
— А то сигурно страда по същия начин.
Пернатата вещица кимна.
— Урут не слуша съветите на робите. — Погледна го в очите. — Всички те са се променили, Удинаас. Все едно че са… в треска.
— С пламнали очи, да.
— Като че ли не го осъзнават.
— Не всички, Перната вещице.
— Кой?
Той се поколеба.
— Трул Сенгар.
— Не се заблуждавай. Отровени са всички до един. Империята, която идва, ще е ужасна. Имах видения… Виждам какво ни чака, Удинаас.
— Човек може да разбере какво ни чака и без видения.
Тя се намръщи, скръсти ръце и сърдито погледна нагоре.
— Каква магия е това?
— Не знам — отвърна Удинаас. — Нова.
— Или… стара.
— Какво изпитваш от нея, Перната вещице?
Тя поклати мълчаливо глава.
— Ханан Мосаг борави с нея — каза след малко Удинаас. — Виждала ли си ги неговите К’риснан? Тези в армията на Феар Сенгар са… деформирани. Магията, която използват, ги изкривява.
— Урут и останалите жени се придържат към Куралд Емурлан — каза Пернатата вещица. — Държат се все едно, че са във война на воли. Не мисля, че…
— Почакай! — Удинаас присви очи. — Започва се.
Алрада Ан се озъби и викна:
— Ето, че вече сме свидетели, Трул Сенгар. Точно това означава днес да си воин на Едур.
— Може би няма само да гледаме — отвърна Трул. „Може би и ще мрем.“
Черната прах се изви на гъсти стълбове, които запълзяха към мъртвата зона между двете армии.
Трул погледна през рамо. Феар стоеше сред своите воини. Пред него бяха застанали двама К’риснан, единият — оцелял от Високи форт, другият — изпратен за подкрепление от армията на Рулад. От двамата заклинатели се вдигаха зърнисти потоци като че ли от прах, лицата и на двамата се бяха сгърчили в безмълвна болка.
От другата страна на ничията зона изтрещя мълния и отново привлече вниманието му към бойното поле. Пред редицата на ледерийските магове набъбваха вълни от искрящи ослепително бели пламъци, заплитаха се с пороя от сипещите се сред тях бляскави мълнии.
Далече вдясно Рулад бе започнал да придвижва напред воините си, строени в широк клин в самия край на мъртвата зона. Трул успя да различи сред тях брат си — смътнен замъглен силует от злато. Още по- вдясно беше Ханан Мосаг с неговите части, а отвъд тях, по края на низината, вече се придвижваха хиляди джхеки соултейкън и може би поне десетина Кенрил’а, всеки повел десетки селяци поданици. Обходът, който правеха, бе забелязан и бригада Червена ярост се обръщаше, за да посрещне заплахата.
Нищо скрито и никакви хитрини нямаше да има в това сражение. Никакви тънкости на тактически гении. Ледериите изчакваха с гръб към стръмните хълмове. Тайст Едур и техните съюзници трябваше да се приближат към тях. Такава бе простата механика, неизбежната механика.
Но магията заговори с друг глас.
Вихрещите се стълбове прах се извисиха към небесата с пронизителен вой, вятърът запищя така силно, че и едури, и ледерии започнаха да се присвиват от бесния му напор.
Белият ледерийски огън изригна нагоре в стена от едва обуздан хаос.
Трул едва успя да си поеме дъх. Видя как един злочест гарван прелетя по погрешка над мъртвото поле, завъртя се във въздуха и тупна в пръстта — първата жертва за този ден. Жалък предвестник. Не — хиляда. Десет хиляди гарвани, зашеметени от стихията и сипещи се от небето като черен дъжд.
Стълбовете се наклониха, олюляха се и се понесоха напред.
И започнаха да падат.
Внезапен порив на вятър отзад зашиба в гърба Трул и воините, носеше благословена влага.
Огромните вихрещи се стълбове падаха дълго.
Духовете-сенки полетяха ниско над земята като тъмен порой. Удинаас усещаше страха, който ги беше обзел, и злата принуда, която ги тласкаше напред. „Обречени жертви.“ Твърде рано бе за атака. Щяха да се озоват под сблъсъка на магията.
Колоните от прах рухваха, вълната от ледерийски огън се издигаше като стена, за да ги пресрещне. Пернатата вещица изсъска:
— Празната крепост. Най-чистата сила на ледериите. Блудния да ме вземе, усещам я!
— Няма да стигне — промълви Удинаас.
Застанала на позиция с Кралския батальон, Преда Унутал Хебаз видя как помръкна слънчевата светлина, щом рухващите стълбове надвиснаха над войнишките редици. Мъжете и жените около нея крещяха, но не можеше да ги чуе през оглушителния рев на приближаващата се прах.
Ледерийският ритуал изведнъж бе отприщен, храчещият съскащ огън се понесе над главите на присвилите се войнишки редици, закипя и забълва нажежена пяна нагоре, за да пресрещне падащите стълбове.
Земята се разтресе, по склоновете запълзяха цепнатини, а откъм цитаделата Бранс отекна глух стон. Тя успя да се обърне назад, докато ударната вълна я събаряше на земята. Видя, колкото и невъзможно да беше, как езерото до цитаделата се надигна нагоре в грамада от кална вода и пяна. Видя — докато предната стена на цитаделата се огъваше навътре и се откъртваше от страничните кули — как пръстта изригва на гейзери и отлита назад в издуващ се тъмен облак.
Източната кула се разлюля и изхвърли мангонелата и цялата обслужваща я батарея. И мага — Джирид Атаракт. Всичко полетя към земята.
