Ледериецът изправи рамене, примига и зашари с помътените си очи, докато погледът му не се спря на императора.
— Ваше величество?
— Скърбим за този ден, Хул Бедикт. За тази… недостойна смърт. Искаше ни се по-скоро да е ден на доблестен триумф, на кураж и доблест, проявена и от двете страни. Предпочитахме, Хул Бедикт, този ден да беше… чист.
Хладен гняв, как не. По-голяма милост може би щеше да е Ханан Мосаг да бъде набит публично. Бъдещето се разпадаше тук и сега, разбра Удинаас. „А мое намерение ли беше това? Май по-добре щеше да е Рулад да беше посякъл кучия син на място. Чисто и просто — единственият лъжещ се с тези думи е самият Рулад. Ето ги по-добрите думи: зло и коварно.“
— Искаме да отдъхнем до утре — заяви императорът. — Когато ще тръгнем, за да вземем Ледерас и трона, който си спечелихме. Удинаас, яви се скоро при мен. Томад, до полунощ могилата за падналите да е готова за освещаване. Погрижи се погребението да се извърши с цялата подобаваща почит. И, татко — добави той, — онези ледерийски войници, с които сте се сразили днес — сложете ги в същата могила.
— Ваше величество…
— Татко, ледериите вече са наши поданици, нали?
Удинаас стоеше и гледаше разпръскващите се от билото Едур. Бинадас поговори малко с Ханан Мосаг, после закрачи към Хул Бедикт да се поздравят официално като кръвно обвързани. След това отведе ледериеца настрана.
Феар и Томад тръгнаха да уредят подробностите по погребението. Терадас Бун и другите избрани братя поеха към стана на хиротите.
Скоро на хълма останаха само двама — Удинаас и Трул Сенгар.
Едурът го гледаше така напрегнато, че робът започна да се изнервя. Обърна се и се загледа уж небрежно към хълмовете на юг.
Трул Сенгар се приближи и застана до него.
— Изглежда — промълви след малко едурът, — че ти, колкото и да си роб, притежаваш дарби, граничещи с гениалността.
— Господарю?
— О, стига, Удинаас. Ти вече си… каква е титлата? Канцлер на владенията? Първи съветник или нещо такова?
— Първи евнух, мисля.
Трул го изгледа.
— Не знаех, че си…
— Не съм. Приеми го символично.
— Добре, мисля, че разбирам. Кажи ми, толкова ли си сигурен в себе си, Удинаас, че си готов да застанеш между Рулад и Ханан Мосаг? Между Рулад и Терадас Бун, и онези побеснели палета, така наречените избрани братя на императора? Готов си всъщност да застанеш между Рулад и собствената му лудост? Сестрите са ми свидетели, а аз си мислех, че Ханан Мосаг е арогантен…
— Не е арогантност, Трул Сенгар. Ако беше, щях да съм точно толкова сигурен в себе си, колкото мислиш, че съм. Но не съм. Нима вярваш, че по някакъв начин сам съм се докопал до това положение? По свой избор? На драго сърце? Кажи ми, кога някой от нас е имал какъвто и да е смислен избор? Включително младият ти брат?
Едурът дълго не отвърна нищо. Накрая кимна.
— Добре. Но все пак трябва да знам намеренията ти.
Удинаас поклати глава.
— Нищо сложно няма, Трул Сенгар. Не искам да видя никого пострадал повече, отколкото вече е.
— Дори и Ханан Мосаг?
— Той не е пострадал. Но днес всички видяхме какво е способен да причини на други.
— И Рулад беше… отчаян?
— Разгневен. — „Но не по повод, достоен за възхищение, уви — не, той просто искаше да се бие и да умре.“ Другите, по-благородните уж чувства ги беше взел назаем. „От мен.“
— Този отговор ме кара да изпитвам… облекчение, Удинаас.
„Затова ти го дадох.“
— Удинаас.
— Да?
— Боя се от това, което предстои. В Ледерас.
— Да.
— Чувствам, че светът скоро ще се разнищи.
„Да.“
— Значи трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да го задържим цял, Трул Сенгар.
Очите на Тайст Едур се взряха в неговите. После Трул кимна.
— Пази се от враговете си, Удинаас.
И си тръгна.
Робът не отвърна. Загледа се към далечните хълмове и разсейващите се пушеци от пожарите — приличаха на насмешливи сенки.
„До гуша ми дойде от войни…“
24.
Прясната топла речна вода се превърна в кръвта на Демона, жила, по която се закатери, и течението
