рукна около него. Знаеше вече, че някъде напред има сърце, извор на сила, едновременно чужда и близка. Господарят му не знаеше нищо за това, инак нямаше да допусне той да се приближи толкова много, защото тази сила, стига да я овладееше, щеше да разкъса стегналите го вериги.
Нещо го очакваше. В подземните потоци, които течаха несекващи под големия град на речните брегове. Беше му повелено да отнесе флотата кораби — дразнещо присъствие, порещо повърхността горе — до града. Знаеше, че близостта ще е достатъчна, за да може да скочи отведнъж и да сграбчи страховитото сърце в многобройните си ръце. Да се насити с него, а сетне да се надигне, отново свободен и обладал силата на десет богове. Да се надигне като древен от отколешния груб, хаотичен свят. Могъщ, несъкрушим и изгарящ от ярост.
През тъмните тинести речни наноси, пълзящи като огромен рак, утаили столетни тайни — коритото на една древна река таеше безброй неизброими сказания, изписани пласт след пласт от отломки и смет. Кални мрежи, заплетени в по-стари останки от крушение, потънали съдове, разпръснат каменен баласт, разбъркани редици запечатани урни, все още пазещи земни богатства. Кости, гниещи навсякъде, струпани в хлътнатини, над които се завихряше течението, а още по-дълбоко, в дебелите твърди и погълнати от тъмнината пластове — кости, смазани от огромното налягане и превърнали се в кристална плетеница от вкаменени скелети.
Дори в смъртта нищо не оставаше неподвижно. Глупавите смъртни, забързани в своето мимолетие, явно вярваха в обратното, пъплеха с бързината на мисълта над търпеливия танц на земя и камък. Водата, разбира се, бе способна да обхване всички бързини на всички неща. Можеше да се втурне, да изпревари всичко друго, а можеше и да се затаи в привидна неподвижност. С това тя отразяваше свещената сила на боговете, макар сама да беше безчувствена и безстрастна.
Демонът знаеше, че такава сила може да бъде впрегната. Богове го бяха правили и се бяха превърнали във властелини на моретата. Но тъкмо реката захранваше моретата. И изворите от пластовете скала. Всъщност морските богове бяха подвластни на властелините на реките и сухоземните езера. Демонът, стария бог-дух на пролетта, възнамеряваше да възстанови равновесието. Със силата, очакваща го под града, дори боговете на морските води щяха да се принудят да коленичат пред него.
Тези мисли го изпълваха с наслада, странни със своята яснота — яснота, каквато демонът не бе притежавал досега. Вкусът на реката навярно, тези бистри течения, щедрите притоци от бреговете. Разум кипеше и набъбваше в него.
Каква наслада.
— Хубава запушалка.
Тя се обърна и го зяпна, а Техол се усмихна невинно.
— Лъжеш, Техол Бедикт…
Той вдигна вежди.
— Никога не лъжа, Шурк. — Надигна се и закрачи из малката тясна стаичка. — Селуш, с право можеш да се гордееш. Ами да, както си затъкнала кожата около гемата, дори резка не се вижда…
— Освен ако не се намръщя — каза Шурк Елале.
— Дори тогава ще е само една скромна бръчица — отвърна той.
— Е, щом казваш.
Селуш припряно заприбира вещите си в торбата и измърмори:
— Хм. Плюнки.
— Няма ли да благодариш, Шурк? — каза Техол.
Шурк Елале опипа скъпоценния камък в сребърния обков в челото си, поколеба се и накрая въздъхна.
— Благодаря ти, Селуш.
— Нямах предвид, че ще ме оплюеш — изсумтя чорлавата жена. — Ами ония — Тайст де. Те идат. Ледер е покорен и ме плашат промените, които ще дойдат. Сива кожа, такава ще е новата мода, помнете ми думата. Но трябва да си остана практична — добави тя и лицето й изведнъж светна. — Вече приготвям някои смески за гадния ефект. — Замълча и изгледа Шурк Елале. — Това, че поработих над теб, много ми помогна, Шурк. Мисля да нарека първия модел „Умряла нощна крадла“.
— Хитро.
— Мило.
— Но не си мисли, че това ще ти носи дял от печалбата ми, Шурк.
— Не бих си и мечтала.
— Е, трябва да тръгвам — каза Селуш. — Смятам следващите няколко дни да се крия в мазето. И бих посъветвала и двама ви да направите същото.
Техол се огледа.
— Но аз нямам мазе, Селуш.
— Все едно де. Важна е мисълта, както казвам винаги. До скоро!
Дръпна завеската и замина.
— Колко ли късно е станало? — попита Шурк.
— Почти призори.
— Слугата ти къде е?
— Не знам. Все някъде.
— Нима?
Техол плесна с ръце.
— Я да се качваме на покрива. Можем да видим дали на мълчаливия ми телохранител ще му се смени физиономията, като види красотата ти.
— Той какво прави там през цялото време?
— Вероятно стои точно над входа в случай, че пристигне някой неканен гост — което за щастие не се случи. Момичето, дето го прати Брис, едва ли влиза в бройката.
— И какво би могъл да направи отгоре с някой нападател?
— Предполагам, че ще се хвърли право долу сред вихър от мечове, ножове и криваци и на мига ще спука натрапника от бой. Или пък ще се развика и после ще изтича надолу по стълбата да отмъсти за смъртта ни.
— Твоята. Не моята.
— Права си, разбира се. Извинявам се.
— Не се изненадвам, че си объркан, Техол — каза Шурк и прибра с две ръце черната си коса назад, жест, при който гърдите й изпъкнаха възхитително. — При удоволствието, което намери преди в артикулите ми.
— „Артикули“, точно. Много подходящ термин, защото може буквално да означава всичко. Е, ще се качим ли горе да поздравим зората?
— Ако настояваш. Не мога да остана дълго.
Ублала ще започне да се притеснява.
— Харлест ще му обясни, че мъртвите нямат усет за време, Шурк. Не се самоизмъчвай.
— Мърмореше как щял да нареже Харлест на парчета, когато ги оставих.
Заизкачваха се по стълбата, Шурк водеше.
— Мислех, че го държите затворен в саркофаг — изтъкна Техол.
— Да, но го чуваме. Страховито съскане и дращене по капака. Дори за мен е малко дразнещо.
— Е, да се надяваме, че Ублала няма да направи нещо прибързано.
Качиха се горе.
Небето на изток изсветляваше, но във въздуха още се долавяше нощният хлад. Телохранителят — стоеше с лице към тях — посочи мълчаливо към реката.
Флотата на Едур беше запълнила гледката: стотици щурмови и транспортни съдове, тъмна ивица от платна. До една камбана десантът щеше да започне.
Техол ги огледа за миг и се обърна на северозапад. Белите стълбове от вчерашната битка ги нямаше, макар над цитаделата да се беше задържало тъмно петно от пушеците, осветено от първите слънчеви лъчи високо над хоризонта. Над западния път се вдигаше прашна ивица — приближаваше се.
