Техол и Шурк дълго не проговориха. Накрая тя се обърна и каза:
— Трябва да тръгвам.
— Внимавай, Шурк.
Тя се спря при стълбата.
— И ти внимавай, Техол Бедикт. Стой тук. На този покрив. С тоя пазач.
— Добър план, Шурк Елале.
— И се пази от Джерун Еберикт.
— И ти.
Дрезгав ек на камбани откъм далечната западна порта възвести приближаването на едурската армия.
Крадлата се спусна през дупката и се скри.
Техол остана загледан на запад. Денят щеше да е горещ.
Едната ръка на Нисал бе отпусната на рамото на краля. Брис виждаше, че силите й са на изчерпване. Беше бдяла над Езгара Дисканар почти цяла нощ, сякаш любовта й можеше да го опази от всички опасности. Умората бе довела краля до сън и сега той седеше на трона като мъртвец, безжизнен и отпуснал глава. Короната му беше паднала на подиума.
Канцлерът Трайбан Гнол също беше дошъл, но напусна с първата смяна на стражата. След загубата на кралицата, принца и Турудал Бризад изведнъж се бе състарил и сбръчкал, носеше се като сянка по коридорите и не заговаряше с никого.
Финад Морох Неват беше изчезнал. Все пак Брис вярваше, че майсторът на меча ще се появи, когато дойде време. Въпреки всичко, което бе преживял, той беше храбър мъж и според Брис слуховете за поведението му при Високи форт не си струваха и слюнката, нужна, за да се изрекат.
Първи евнух Нифадас заедно с Брис Бедикт бе поел отговорността за онова, което бе останало от войниците в двореца. Входът към всяко крило вече се охраняваше от по трийсет гвардейци, с изключение на Кралския път — полуделият Цеда бе забранил там да има други освен него. Финад Джерун Еберикт и градският гарнизон бяха заели позиции из цял Ледерас. Бяха съвсем недостатъчни, за да удържат портите или стените, но въпреки това бяха готови да се бият — поне така се надяваше Брис, защото от доста време не беше напускал тронната зала, а Джерун не се беше появявал, откакто бе поел командването на гарнизона.
Сменен от Нифадас, Кралският защитник се беше отпуснал на една пейка до парадния вход на тронната зала и беше изкарал няколко камбани в удивително здрав сън. Слугите го събудиха със закуска — неестествено обичайно за предстоящия ден. Премръзнал във влажните дрехи под бронята, Брис бързо се нахрани, стана и отиде при Нифадас, който седеше на отсрещната пейка.
— Време е и вие да отдъхнете, Първи евнух.
— Няма нужда, Защитник. Не съм направил кой знае какво и изобщо не съм уморен.
Брис го погледна в очите. Гледаха будно и остро, съвсем не като обичайния му сънен поглед.
— Добре.
Първият евнух му се усмихна.
— Нашият последен ден, Финад.
Брис се намръщи.
— Няма основание да приемате, че едурите ще потърсят повод да отнемат живота ви, Нифадас. Както и с канцлера, знанията ви ще са им необходими.
— Знанията, да. Може би сте прав.
И не добави нищо повече.
Брис погледна към трона, обърна се и закрачи натам. Спря до Нисал.
— Първа конкубинке, той ще поспи още малко. — Хвана я под мишницата да я вдигне, но тя се възпротиви. — Не се безпокойте. Седнете на онези пейка ей там. Пак ще сте до него.
— Как, Брис? Как можа да рухне всичко? Толкова бързо! Не разбирам.
В ума му се върнаха тайните срещи, на които Нисал и Унутал Хебаз, Нифадас и кралят крояха своите ходове и контраходове във всепоглъщащите игри на интриги в Кралския дом. Тогава увереността й изглеждаше непоклатима, очите й грееха живи и будни. Спомни си как гледаха ледериите на Тайст Едур и на земята им — като на плод, узрял да бъде откъснат.
— Не знам, Нисал.
Тя се остави да я отведе до пейката.
— Всичко изглежда толкова… спокойно. Съмна ли се вече?
— Слънцето изгря, да.
— Той няма да напусне трона.
— Знам.
— Той е… уплашен.
— Ето, полегнете тук. Подложете си тези възглавници. Не е идеално, знам…
— Не, съвсем добре е. Благодаря.
Очите й се притвориха още щом се отпусна. Брис я погледа още миг. Вече спеше.
Обърна се, излезе през парадния вход и закрачи по ниския коридор, където смяташе да застане за последна отбрана. Малко по-напред на централната плоча лежеше Цеда, свит на кълбо и заспал.
А до Куру Кан стоеше Джерун Еберикт. С меч в ръката. И гледаше Цеда отгоре.
Брис се приближи тихо.
— Финад.
Джерун вдигна глава и го погледна безизразно.
— Кралската прошка не ви освобождава от всичко, Джерун Еберикт.
Еберикт се озъби.
— Той е изгубил ума си, Брис. Това ще е милост.
— Не вие ще съдите.
Джерун почти се озъби.
— Готов сте да ми се противопоставите?
— Да.
Финадът се отдръпна и хлъзна меча в ножницата на бедрото си.
— Много навреме се появихте. Само още десет мига и…
— Какво правите тук? — попита Брис.
— Войниците ми са на позиции. Какво друго да правя?
— Командвайте ги.
— Днес ме чакат други задачи — изсумтя Еберикт.
Брис мълчеше. Мислеше дали да не го убие на място.
Джерун, изглежда, отгатна мислите му, защото се ухили още по-широко.
— Не забравяйте отговорностите си, Брис Бедикт. — Даде знак и влязоха десетина души от личната му охрана. — От вас се очаква да умрете, като браните краля, в края на краищата. Във всеки случай — добави, докато бавно обръщаше гръб, — току-що потвърдихте подозренията ми, за което ви благодаря. Кръв или чест.
— Знам в какво вярвате, Джерун Еберикт. Затова ви предупреждавам: Прошката не ви дава право на това.
— Говорите от името на краля? Брис Бедикт, това вече е доста нахално от ваша страна, не мислите ли?
— Кралят очаква от вас да командвате гарнизона в защита на града — а не да изоставите отговорностите си, за да оправяте личните си дела.
— Защита на града? Не ставайте идиот, Брис. Ако гарнизонът пожелае да прояви геройство до последен дъх, добре. Аз възнамерявам да преживея това проклето нашествие. Тайст Едур изобщо не ме плашат. — Обърна се и излезе заедно с охраната си.
Кръв и чест. „Нямам избор в това, Техол. Съжалявам.“
