за клане. Порти за разбиване. Улици и сгради, по които да се води бой. А след това — дворецът. И кралят. Гвардията му — те няма да хвърлят оръжие. Дори кралят да им заповяда. В края на краищата те служат на кралството, не на Езгара Дисканар. Гадно ще е, Хул Бедикт. Не чак като тук, но в някои отношения по-лошо, готов съм да…
— Стига, робе. Замълчи или ще те убия.
— Тази заплаха вече не ме притеснява много, Хул Бедикт.
Излязоха на билото. Пернатата вещица с няколко робини бе сред жените Едур. Урут лежеше изпъната по гръб на голата земя, трепереше и се гърчеше. Трета жена беше издъхнала.
— Какво има, Хул Бедикт? Не можа да атакуваш враговете си ли? Онези насила събрани Длъжници и отчаяните глупци, намерили уж достойнство във войнишките униформи. Омразния враг.
— Трябва да намеря императора — каза Хул. — Трябва да обясня…
Удинаас го пусна. Дъждът от кости най-сетне беше спрял, в небесата се кълбеше прах. Рухналата цитадела гореше — бълваше черен дим, който сигурно се виждаше чак от стените на Ледерас.
Робът закрачи към Пернатата вещица.
— Ще оживее ли Урут?
Тя вдигна глава и го погледна, очите й бяха странно безизразни.
— Така мисля.
— Това беше Куралд Емурлан, нали?
— Да.
Удинаас се обърна. Огледа полето. Тълпи Едур обикаляха между обгорените тела на събратята си, между бели кости и лъскаво желязо. Безкръвно бойно поле. Джхеки соултейкън обхождаха далечните склонове, търсеха изпокрили се врагове, но онези, които не бяха избягали, бяха трупове или жалки останки от трупове. Няколко рехави, оредели ята сиви призраци прелитаха над низината.
Видя Рулад — обкръжен от воини, крачеше през полето. Към позицията на Ханан Мосаг. Робът също се запъти натам. Щяха да се кажат някои неща и искаше да ги чуе.
Трул и отрядът му стояха до сухото речно корито. Другата страна, по цялото протежение на хълмистия рид успоредно на руслото, беше затрупана с тела на войници. На хиляда и петстотин крачки вляво от тях се приближаваха авангардните части на армията на Томад и Бинадас Сенгар. Личеше, че те поне са видели битка. Традиционната, меч срещу меч.
— Пленили са знамето на Батальона на занаятчиите — каза Алрада Ан и посочи.
Трул погледна към полето на изток.
— Тогава кой беше тук?
— Белите търсачи и Разцепената, мисля. Огънаха се, щом видяха съдбата на Търговския и Кралския, и когато стълбовете започнаха да се движат към тях.
Трул усети, че му призлява, и извърна глава, но накъдето и да се обърнеше, гледката не можеше да го облекчи. Отвсякъде само бавно слягащите се пепелища на лудостта.
— Тайст Едур си спечелиха империя — каза Алрада Ан.
Думите му бяха чути от Канарт и сержантът закрачи към тях.
— Отричаш ли половината си кръв, Алрада? Вгорчава ли те тази победа? Вече разбирам защо стоиш на страната на Трул Сенгар. Вече разбирам — всички разбираме — добави с широк жест, който обхвана воините зад него, — защо толкова защитаваш Трул, защо отказваш да застанеш на наша страна. — Коравият поглед на Канарт се прикова в Трул. — О, да, Трул Сенгар — в жилите на твоя приятел тече кръвта на Предателите. Няма съмнение, че тъкмо затова двамата сте толкова близки приятели.
Трул издърпа копието от гърба си.
— Омръзна ми вече, Канарт. Приготви оръжието си.
Воинът присви очи, после се ухили и посегна за копието си.
— Виждал съм те как се биеш, Трул. Знам слабостта ти.
— Разчистете място — каза Трул и другите се отдръпнаха в широк кръг.
Алрада Ан се поколеба.
— Не правете това. Трул… Канарт, оттегли обвиненията си. Те са неоснователни. Забранено е да предизвикваш командира си…
— Млъкни! — отсече Канарт. — След това ще убия и теб! Предател!
Трул застана в обичайната стойка, намести тежестта си и зачака.
Канарт измести хватката си на една длан ширина, след което замахна с желязното острие на височината на гърлото.
За миг Трул го пренебрегна и дланите му се раздалечиха по дръжката на копието. После посрещна удара, дърво срещу дърво, и настъпи. Канарт се отскубна и извъртя острието надолу и под копието му в съвършено движение, но Трул вече му беше влязъл, принуди го да издърпа оръжието си назад, докато сержантът вдигаше тъпия край нагоре, за да блокира очаквания горен замах — който така и не последва. Вместо това Трул вдигна копието си високо и водоравно и го натресе в челото на Канарт.
Сержантът рухна по гръб.
Трул застана над него и се вгледа в замаяните му очи и разцепената кожа на челото, от която потече струйка кръв.
Другите воини вече викаха, удивени от бързината му и зашеметяващата, измамна простота на атаката.
Алрада Ан пристъпи до него.
— Довърши го, Трул Сенгар.
Целият гняв на Трул се беше изцедил.
— Не виждам нужда от това…
— Тогава си глупак. Той няма да забрави…
— Не вярвам.
— На Феар трябва да му се каже за това. Канарт трябва да бъде наказан.
— Не, Алрада Ан. Нито дума. — Вдигна очи и погледна на север. — Хайде да поздравим Бинадас и баща ми. Искам да чуя разкази за храброст, за бой.
Тъмнокожият воин извърна очи.
— Сестрите да ме вземат дано, Трул, и аз.
Нямаше старици, които да вървят из това поле, да режат пръстени от пръсти, да разсъбличат оцапани дрехи от труповете. Нямаше лешояди, врани и чайки, които да кръжат на ята и да налитат на богатия пир. Нямаше нищо, което да напомня за едва-що отминалата битка, нямаше проснати тела, посечени в гръб — не и тук, в средата на падината — нито последни оплюти кървави грамади трупове, обкръжени с нападали противници. Нямаше килнати знамена, задържани само от натиска на студената плът, с гербовете, хилещи се отгоре. Само кости и лъскаво желязо, само бели зъби и лъскави монети.
Прахта се утаяваше като тих шепот и нежно загръщаше земята с неравния й килим от останки на хора и Едур.
Императорът и избраните му братя вече се приближаваха към склона — бяха вдигнали след себе си прашна диря и тя висеше бяла и треперлива. Рулад държеше меча в лявата си ръка, острието проблясваше на смътната светлина. Златната му броня бе нашарена от тъмни вади пот, мечата кожа висеше тежко на императорските рамене.
Удинаас виждаше добре лицето на Рулад и как лудостта го е стиснала в обятията си. Обезсърчението пораждаше ярост, способна да се отприщи във всички посоки. Зад императора, който вече се изкачваше по склона към чакащия ги Ханан Мосаг, се катереха Терадас и Мидик Бун, Корам Айрад, Колб Харат и Матра Брит. Всички освен Терадас бяха стари спътници на Рулад и Удинаас не се зарадва, като ги видя. Нито пък те, ако се съдеше по навъсените погледи, които мятаха към него.
Удинаас едва не се разсмя. „Също като в двореца в Ледерас — фракциите се оформят.“
Когато ускори стъпките си, за да се доближи до Рулад — който все още не го беше забелязал, — Терадас Бун прегради пътя му уж случайно, след което рязко изпъна ръка и го блъсна в гърдите. Удинаас залитна, изгуби равновесие и се затъркаля надолу.
