Войникът се изправи. Беше отслабнал, забеляза Брис, и сякаш се бе състарил с десет години, откакто се бе включил в мирната делегация.
— Той е бил тук. През цялото време. Кучият му син е бил под носовете ни, Брис Бедикт.
— За какво говориш?
— За Блудния. За Първия консорт Турудал Бризад.
— Това е… нелепо.
— Имам малко по-грубо определение, Брис.
Кралският защитник го погледна.
— Как стигна до това необикновено заключение, Морох?
— Всяко поколение е имало Турудал-Бризадовци — о, с различни имена, но е бил той. Сцени по гоблените, картини. Мини и огледай кралската колекция, Брис — всичко е там, в главния коридор, и скоро ще бъде преместено. Било е тук, пред очите на всички, стига да намерят повод да погледнат.
— И какъв повод намери ти, Морох?
Гримаса.
— Той ме помоли да направя нещо за него.
Брис изсумтя.
— Нали е бог. — „Уж.“ — Защо ще му трябва помощта ти?
— Защото каза, че ти ще си много зает.
Брис си спомни последния си разговор с Турудал Бризад: „… краят на моята обективност“. Нещо такова.
— Признавам, че изпитвам известен… скептицизъм, Морох Неват.
— Остави го за малко настрана, Брис. Тук съм, за да ти поискам съвет. Нека допуснем най-лошото.
— Един бог да те моли за помощ? Предполагам, че трябва да се преценят възможните мотиви и последствията от приемането или отхвърлянето на молбата.
— Да.
— Това, за което моли, ще бъде ли от полза за Ледер?
— Той каза, че ще бъде.
— Къде е сега?
— В града някъде. Наблюдавал е последните бежанци, пуснати в града, от крепостната стена, така поне ми каза един от стражите ми.
— В такъв случай, Морох, според мен трябва да направиш каквото те моли.
— И да пренебрегна дълга си да браня краля?
— Предполагам, че според бога тази задача се пада на мен.
— Двамата с теб сме почти равни, Брис.
— Знам.
— Може би вярваш, че си по-добрият от двама ни. Аз вярвам в обратното.
— Не ние ще вземем това решение, Морох.
Морох го изгледа продължително, после отрони:
— Благодаря ти за съвета, Финад.
— Колебая се да го кажа, Морох Неват. Но дано Блудния да е с теб.
— Не е смешно — отвърна мечоносецът, обърна се и се отдалечи.
Брис слезе по стълбите. Стигна до главния коридор, спря и се огледа. Стените бяха избърсани, прахът по пода — изтрит. Наоколо се движеха стражи и дворцови служители, подготвяха всичко за предстоящата церемония. Мнозина извръщаха погледи към спящата фигура, свита на кълбо над централната плоча в средата на коридора.
Брис въздъхна и се приближи до Куру Кан.
— Цеда.
Старецът не издаде звук; после се завъртя с гръб към Брис.
— Събуди се, Цеда. Моля те.
Куру Кан вдигна глава, зашари с ръце по пода за лежащите до него лещи, вдигна ги към лицето си.
— Кой ме вика?
— Аз съм, Брис Бедикт.
— А, Финад. — Куру Кан вдигна очи. — Изглеждаш добре.
„Но ти — не.“
— Цеда, инвеститурата ще започне скоро. Освен ако не искаш да принудиш крал Езгара Дисканар да те заобиколи по време на тържествената процесия, ще трябва да се отместиш.
— Не! — Старецът пак се просна върху мраморната плоча. — Не трябва! Това е мое. Моето място.
— Настояваш да отстъпи встрани? Цеда, рискуваш да си навлечеш гнева на краля…
— Важно ли е? Ни най-малко. — Пръстите му задраскаха по пода. — Това е мое. Предупреди го, Финад. Предупреди краля.
— За кое?
— Няма да бъда отместен. И който се опита, ще бъде изгорен на пепел. На пепел, Брис Бедикт.
Брис се огледа. Бяха се струпали хора — да чуят разговора. Финадът се намръщи.
— Вървете си. Всички. — Хората се пръснаха.
Брис се наведе към Цеда.
— Последния път имахте четки и бои. Какво стана с тях?
— Четки и бои? — Очите на Цеда примигаха зад лещите. — Няма ги. Изчезнаха. Кралят вече те вика, Финад. Готов е да започне процесията. Нифадас идва — той ще недоволства, но все едно. Публиката ще е малка, нали. Важно ли е? О, да. Най-добре кралят да не ми обърне внимание — обясни му това, Брис.
Финадът се изправи.
— Добре, Цеда.
— Чудесно. Хайде, върви си.
— Не мирише добре.
Трул извърна очи към демона Кенрил’а, който бе проговорил. Съществото беше по-високо от Тайст Едур на конете им. Лице с по-остри черти от тези на Люляк, черно като изсечен базалт, горните и долни кучешки зъби се подаваха остри и лъскави като сребро. Кожена яка, ризница от бронзови плочи, със засъхнала по тях сол и потъмнели от патина. Тежък кожен колан, на който бе окачен огромен крив меч. Кожени гамаши, сиви и плътни. Демонът до него се различаваше само по избора на оръжие — грамаден чук, стиснат в двете му облечени в тежки метални ръкавици ръце.
Вторият Кенрил’а се озъби.
— Мирише на вкусно.
— Разцепени кокали — каза другият. — Костен мозък.
Вонята, за която говореха, беше като от гниещи трупове. Бяха стигнали до края на полето, отвъд което се издигаше палисадата на град Брус. Наоколо имаше гробни могили, едната — разровена. Не се виждаше жива душа.
— Братя, слезте и пригответе оръжията си — каза императорът.
Трул скочи от коня и се обърна.
— К’риснан, можеш ли да доловиш нещо?
Лицето на младия магьосник арапаи беше пребледняло. Той кимна.
— В града е, мисля. Знае, че сме тук.
Рулад стисна меча с две ръце и го вдигна.
— Удинаас, ти остани с конете. Феар вляво от мен, Трул — вдясно. К’риснан, стой на пет крачки зад нас. Демони, от двете ни страни.
— Може ли първо да ядем?
— И да пишкаме. Пишка ми се.
— Да беше помислил за това, преди да тръгнем — каза първият демон.
— А ти да беше ял. Имахме резервни коне колкото щеш.
— Тишина — изсъска императорът. — Слушахме ви през целия път. Престанете, да не реша първо вас
