Хул Бедикт спря пред входа.
— Приятно ми беше, че си поговорихме.
Удинаас се поколеба. После се усмихна.
Седнал на трона си — вадички пот се стичаха между и над златните монети по лицето, шията и гърдите му, а в очите му бе лумнало ужасно прозрение — императорът трепереше като обзет от бяс.
— Удинаас — изграчи хрипливо. — Добре сме, както виждаш.
— По тези южни земи дебнат странни болести, императоре…
— Не бяхме болни. Ние… пътувахме.
Бяха сами. Ханан Мосаг надзираваше воините — някои стари междуплеменни вражди застрашаваха да разцепят единството. Майен се беше уединила при жените, защото се знаеше, че идва Урут Сенгар, призована с посредничеството на К’риснан. Въздухът миришеше на вкиснала пот.
— Значи пътуването е било дълго и трудно — рече Удинаас. — Желаете ли вино? Храна?
— Не. Още не. Ние… направихме нещо. Нещо ужасно. За да постигнем съюз. Когато ударим ледерийската армия пред Ледерас, ще видиш какво бе спечелено днес. Ние сме… доволни. Да, доволни.
— Но и уплашени. От собствената ви сила.
Очите примигаха и се приковаха в Удинаас.
— Малко неща можем да скрием от теб, изглежда. Ние… аз… потопих цял свят. Фрагмент от Куралд Емурлан, на който корабите ни скоро ще отпътуват. В търсене на изгубените ни родственици. И… поборници. — Пръстите му се вкопчиха в лицето. — Потопих цял един свят!
Темата трябваше да се смени, реши Удинаас.
— Поборници ли? Не разбирам, императоре.
Последва миг на съвземане, след което Рулад кимна.
— Достоен противник, Удинаас. Опитни бойци, способни да ни убият. Те са нужни.
— За да стане силата ви още по-могъща.
— Да. По-могъща. Нужно е. Толкова много неща са нужни вече…
Удинаас извърна предпазливо очи.
— Значи страхът е уместен, императоре.
— Нима? Обясни.
— Страхът говори за мъдрост. Осъзнаване на отговорност.
— Мъдрост. Да, това трябва да е, нали? Не бяхме го помисляли досега. Страхуваме се, защото ставаме мъдри.
„Ех, горкото момче. Как мога да правя това?“
— Как ще подбудите тези… поборници?
Рулад потръпна, после вдигна меча в десницата си.
— Кой между тях ще се отвърне от такова предизвикателство? Онези, които го сторят, няма да са достойни за битка. А ако все пак проявят неохота, ще бъдат заставени. Този свят е огромен, Удинаас, много по-огромен, отколкото можеш да си въобразиш. Има други земи, други империи. Има могъщи народи и раси. Ще търсим надалече. Ще издирим онези, които ще ни бъдат полезни. И един ден ще ги завладеем. Всяко кралство. Всеки континент.
— Ще трябва да подведете тези поборници, императоре. Да повярват, че като ви убият, това ще означава победа за тях. Ще трябва да направите така, че все едно вашето самолюбие налага тези предизвикателства. Не трябва нищо да узнаят за силата на меча, за властта му над вас.
— Да. Истината казваш, Удинаас. Двамата с теб заедно ще изваем бъдещето. Няма да ти липсва нищо.
— Императоре, на мен и сега не ми липсва нищо. Не се нуждая от обещания. Моля ви, не исках да ви обидя с това. Казвам само, че няма нужда от обещания.
Тъмните очи на Рулад изведнъж се изпълниха с болка, скръб и тъга, която прониза дълбоко Удинаас. Единственото, което можа да направи, бе да не извърне поглед.
— Вече бих искал вино, Удинаас. — Каза го с тон, изпълнен с дълбока тъга. — Два бокала, за теб и за мен. Ще пием и няма да мислим. За нищо. Ще си говорим. За несъществени неща може би.
Удинаас отиде до масата, на която беше поставена кана ледерийско вино. И заговори, докато пълнеше двата бокала.
— Веднъж посетих Дреш. И ядох пушена змиорка от Мъхнатата река. Искате ли да ви разкажа за змиорките от Мъхнатата река, императоре? — Тръгна с двата бокала към седящия на трона Рулад.
— Несъществено ли е?
Удинаас се поколеба.
— Да.
— Тогава добре, Удинаас. Искаме.
Серен Педак и бойците от Пурпурната гвардия яздеха в лек тръс. На половин левга пред тях беше град Дисент, защитен със стена някога — но строителите отдавна бяха отмъкнали камъните. Оттогава градът се беше разраснал и бе погълнал околните селца и стопанства. Сега обаче Дисент също едва се виждаше, на свой ред погълнат от лагерите поне на три войски.
— Бригада Червена ярост — каза Серен, докато оглеждаше знамената в далечината. — Батальон Змийски пояс и Разцепената бригада.
— Ще можем ли да минем направо? — попита Лоста.
Тя го погледна и кимна.
— Мисля, че да. Просто се стреснах. Ако само това е останало от пограничните армии…
— Теренът наоколо не е идеален за битка — отбеляза Вреченият. — Бих се изненадал, ако кралят ви е решил да изчака едурите тук. Има ли според вас някое по-подходящо място наблизо?
— Цитадела Бранс, сред хълмовете на североизток от Дисент.
— И Дисент е най-близкият голям град?
— Освен самия Ледерас.
— Значи лагерът е временен. Когато Тайст Едур се приближат, тези три армии ще се изтеглят към цитадела Бранс. Стига командващият ги да има капка ум в главата. Във всеки случай възможно е други ледерийски сили вече да чакат там, при цитадела Бранс, Аквитор. Въпрос на логистика е да се задържат тези тук.
— Дано да сте прав. Макар че не знам дали вече има някакво значение.
— Далече сме от морето, Серен — каза Лоста. — Демонът, когото Едур са оковали, не може да стигне дотук, а това донякъде изравнява нещата.
„Умно.“
— Още ден до стражевия пост и на другия ден би трябвало да стигнем Ледерас, много преди залез- слънце.
— Можем ли да го ускорим, Аквитор? Войниците в лагера дали ще са склонни да сменим конете?
— Ако настоя — да.
— Заради желанието ви да говорите с краля?
— Да.
— А ще го направите ли? В смисъл, ще говорите ли с него?
— Не.
Мъжът помълча. Тя изчака.
— А в Ледерас? Какво ще правите, когато пристигнете?
— Мисля, че ще трябва да забърсвам прах.
— Моля?
— Къщата ми е затворена. Нямах възможност да изпратя съобщение на хората си. И на двамата.
— Само двама? Оставили сте имуществото си без охрана?
Тя се усмихна.
— Нямам нищо ценно. Крадците са добре дошли. Е, бих предпочела да са ми оставили поне мебелите…
