беше произнесена официална присъда, но мълчаливото осъждане вече бе налице, а тъкмо тези неизречени форми на наказание съхраняваха целостта сред племената на Едур — отхвърлянето на всяко отклонение от обичайното поведение трябваше да е видимо, в наказанието трябваше да участват всички и урокът — да е ясен за всеки, който би могъл да се поддаде на подобни опасни импулси. Трул много добре разбираше всичко това и не се бунтуваше срещу него.
Без демона щеше да е много по-болезнено, щеше да се чувства много по-самотен, отколкото беше сега. Но дори с Люляк си оставаше една истина, която го терзаеше. Демонът не беше свободен, а ако беше, нямаше да е до него, на негова страна. Самата предпоставка за приятелство беше порочна и Трул не можеше да се самозалъже, като повярва в противното.
Феар нито веднъж не му беше проговорил от Високи форт досега. Заповедите се предаваха чрез Б’нага, който беше равнодушен или просто не можеше да долови напреженията около Трул.
Наблизо седяха двамата им поверени, кралицата и синът й, за които отрядът на Трул осигуряваше ескорт от Високи форт. Возеха ги във волска кола, за малките рани на принца се грижеше ледерийски роб, а на кралицата бяха осигурили робиня, за да им готви и да им прислужва. Отстъпка, позволила на жената на краля да си възвърне високомерието. При все това, откакто бяха пленени, двамата почти не бяха проговорили.
Алрада се приближи и спря пред него. Трул заговори пръв.
— Капитане. Защо е толкова възбуден Канарт?
Тъмнокожият воин се намръщи.
— Заради теб, Трул Сенгар.
— Аха. И дойде, за да ме предупредиш за бунт?
Предположението явно го засегна.
— Не съм ти съюзник в това. Канарт се кани да се обърне към Феар и да поиска нов командир.
— Какво пък, това ще е облекчение — каза Трул. — А ти какво искаш тогава?
— Искам да се извиниш, преди Канарт да е отправил молбата си.
Трул извърна очи. На юг, от другата страна на Тетил, се простираха ферми. Пусти, без стока, без хора, работещи по нивите. Дъждовете бяха добри и всичко бе потънало в тучна зеленина.
— Беше робиня от Блуроуз, нали? Майка ти. Заради това все се държиш настрана от нас.
— Не се срамувам от нищо, Трул Сенгар. Ако се опитваш да ме уязвиш…
Той срещна погледа му.
— Не. Тъкмо обратното. Зная, че не ме харесваш. Всъщност никога не си ме харесвал — много преди да ударя… жена. Странното е, че аз винаги съм ти се възхищавал. На силата ти, на решимостта да се издигнеш над потеклото си…
— Да се издигна? — Алрада се усмихна хладно. — Не страдам от подобни подтици, Трул Сенгар. Преди да умре, майка ми сподели много тайни. Народът на Блуроуз оцелял от война, от която не е трябвало да има оцелели. Вярвало се е, че Едур са ги избили до крак. Необходимо е било да се вярва в това.
— Обърка ме, Алрада Ан. За коя война говориш?
— Говоря за Предателството. Когато Едур и Андий са воювали като съюзници срещу К’Чаин Че’Малле. Предадени са били Андий, а не Едур. Скабандари Кървавото око е промушил Силхас Руин. В гърба. Всичко, което си учил като дете и в което вярваш до ден-днешен, е лъжа, Трул Сенгар. — Усмивката му стана още по-хладна. — А сега ще ме обвиниш, че аз съм лъжецът.
— Блуроуз са Тайст Андий?
— Кръвта е разредена, но си остава.
Трул помълча, после кимна. На себе си.
— Не виждам основание да те наричам лъжец, Алрада Ан. Всъщност твоята версия изглежда по- логична. В края на краищата ако ние бяхме предадените, трябваше да сме това, което са андиите днес — останки от един сломен народ…
— Не толкова сломен, колкото си мислите — каза Алрада.
— Смяташ, че Блуроуз няма да капитулира? Не е ли вече протекторат на ледериите? Покорен народ?
— Те чакаха това, Трул Сенгар. В края на краищата истината не може да остане скрита — окупират ли едурите Блуроуз, ще се разбере, че в жилите на управляващата класа тече кръв на Андий.
— Вероятно.
Двамата замълчаха. После Алрада Ан промълви:
— Не тая омраза към самия теб, Трул Сенгар. Омразата ми е към всички Тайст Едур.
— Разбирам.
— Нима? Виж духовете-сенки. Призраците, които сте обвързали към Едур, които са принудени да се сражават в тази война. За да намерят забвение под мечовете от ледерийска стомана, фаталното желязо, срещу което нямат никаква защита. Те са Тайст, сенките на падналите от онова предателство преди толкова време.
Демонът заговори:
— Вярно е, Трул Сенгар. Духовете са принудени, също като Кенил’ра. Те не са ваши предци.
— Нищо не мога да направя — отрони Трул.
Остави ги, без дума повече да каже, и тръгна през лагера. Всички го отбягваха, пътят му се разтваряше без никаква пречка като от чародейна ръка. Трул не беше неподатлив на съжалението. Съжаляваше, че не може да върне онзи миг, в който беше изгубил самообладание, когато се беше отприщил гневът му. Предполагаше, че жената бе права. Първо и преди всичко трябваше да се изцерят ранените Едур. Нямаше време за демони. Не трябваше да я удря.
Основанията му обаче не интересуваха никого. Постъпката му беше непростима, и толкова.
Продължи към командната шатра.
И разбра, че ездачите, които бяха видели преди малко на пътя, са дошли. Сред тях — и Урут, майка му.
Стоеше до коня си.
Феар излезе от шатрата и закрачи към нея.
— Едва се държа на крака — тъкмо казваше Урут. — Ако ни свърши храната в похода на юг, позволи ми да съм първата, която предлага да заколим конете. — Забеляза Трул и се обърна към него. — Направил си ужасни грешки, синко. Въпреки това тази крайност в отношението на жените в този лагер няма да бъде търпяна. Мое е правото да те съдя, не тяхно. — Извърна очи към Феар. — Воините да не би да са жалки деца? Да се държат за майчините поли? Твоят брат Трул прояви ли страх на бойното поле?
— Не — отвърна Феар. — Храбростта му е неоспорима…
— За тебе и за твоите воини нищо друго не е важно. Имах по-добро мнение за теб, най-големия ми син. Брат ти е потърсил цяр за паднал в битката другар…
— Демон…
— А демоните не се ли сражаваха при Високи форт? Не дадоха ли много от тях живота си, за да спечелим победа? Лечителите са длъжни да се подчинят на желанията на воините след битка. Не те ще преценяват кой заслужава изцерение и кой — не. Ако бях тук, сама щях да ударя онази жена заради наглостта й. Нима всяка жена Едур трябва да възприеме недостатъците на нашата императрица Майен? Не, доколкото имам думата за тези неща. А ти, Феар, ще промениш отношението на воините си. Ще им припомниш подвизите на Трул по време на похода ви, за да донесете меча на императора, ще им припомниш, че тъкмо той донесе вестта за ледерийския лов на тюлени. И най-важното, Феар, няма да обръщаш гръб на брат си. Оспорваш ли това, което ти казвам?
Сякаш огромно бреме се смъкна от плещите на Феар и той изправи рамене и се усмихна — малко криво все пак.
— Не бих и посмял.
Трул се поколеба, после отвори уста.
— Майко, гневът на Феар към мен беше заради несъгласието ми с необходимостта от тази война. Бях небрежен и споделих гласно възраженията си…
— Разколебаната вярност към императора е опасно нещо — каза Урут. — Феар е бил прав да се разгневи и не съм доволна от думите ти. Само императорът има власт да спре това завоевание, а той няма
