родиха нови цветове, цветове смайващи с ужасяващата си красота.
Вече бе убедена, че времето е един такъв елемент. Отрязъкът съществуване между две събития, състоящ се от безброй други събития, и всичко това — втъкано в сложните съчетания от причина и следствие, всичко изложено като образи, извезани в огромен гоблен, пресъздаващ последователност от сцени, които, след като човек можеше да се отдели и да ги погледне, се проявяваха като съсъществуващи. Всичко — едновременно, в мига на настоящето.
Беше възкресявала сцени. Горчиво самопризнание. Беше повтаряла сцени през по-голямата част от живота си. Беше наложила собствените си шаблони, лишени от нюанс, и беше гледала на собственото си отчаяние като на правомерна реакция, може би единствената правомерна реакция. Самозаблуда на разума, почти свръхестествено осъзнаване на множеството възможни перспективи. И тъкмо това през цялото време беше капанът: магията, наречена скръб, демоните на самоосъждането, които беше приканвала, които отново и отново се бяха появявали на този гоблен — различни сцени, едни и същи хилещи се злобно лица.
Разплитането на ритуала се оказа ужасяващо лесно, като издърпване на една-единствена бримка от тъканта. Ако беше работа на Корло, то той трябваше да е проявил невероятна деликатност, защото усилието изглеждаше изцяло нейно. Самият той седеше срещу нея на поляната, на трийсет крачки от пътя, с отпуснато и същевременно бдително изражение, и колкото и странно да беше, тя не изпита срам, че плаче пред него.
Лоста беше започнал да крачи нервно, но спря, когато бликнаха първите сълзи, и в един момент тя се озова в прегръдката му, притиснала лице до гърдите му.
При други обстоятелства ставащото сигурно щеше да й се стори противно. Скептикът в нея сигурно щеше да се надсмее като над някаква жалка хитрина, сякаш единствените искрени жестове са дребните, лишените от публика. Сякаш искреността е присъща единствено на самотата, защото да те гледат означава да се покажеш, а самопоказването по природа е фалшиво, защото буди очакване.
След удивително краткото облекчение и последвалата го умора, когато наистина почувства душата си опразнена, спокойна и пуста, вече можеше да огледа онова, което беше останало без оковите на чувствата. Беше решила да храни вяра в Бурук Бледия, да вярва — защото беше лесно, — че няма да се откаже от живота. Нали самата тя за нищо на света не би го направила. Отхвърлила беше доказателството, затаено във внезапно обзелата го лекота, в странното му волнодумие с нея през онези последни няколко дни. Той вече беше взел решението си. Беше разбрал, че войната е неизбежна, и бе поискал да заличи ролята си в предизвикването й. Да се откъсне точно от този гоблен. Но в собствената й самозаблуда имаше магия, в пътя към скръбта и разкаянието, и ритуалът се бе оказал утешително близък и познат.
От провала й произтичаше необходимостта да бъде наказана.
Не беше предизвикала изнасилването сама. Никой със здрав разсъдък не би го направил. Но беше изтъкала сцената с целия й възможен ужас.
Не всичко, което човек може да осъзнае за себе си, е приятно.
И беше плакала заради собствените си грешки, заради слабостта си и човешките си несъвършенства. Пред двама свидетели, които несъмнено си имаха свои лични истории, свои причини да скърбят.
Но вече бе свършило. Никаква полза нямаше да се повтаря повече точно този ритуал. Умората отстъпи на съня, а когато се събуди, беше утро. Отделението беше вдигнало лагер на поляната и всички все още спяха — с изключение на Лоста, който клечеше до малкото огнище и усърдно разпалваше тлеещия огън.
Бяха я загърнали с одеяло. Утринният въздух беше прохладен и влажен. Серен се надигна, придърпа одеялото около раменете си, стана и отиде при Вречения до тлеещия огън. Той не вдигна очи.
— Аквитор, отпочинахте ли си?
— Да, благодаря. Не знам дали трябва да се извиня…
— За какво? Чух някакви коне, на юг оттук.
— Трябва да е Брус. Там има малък гарнизон.
— Брус град ли е?
— Село, израсло между каменни руини. Някога е било светилище за тартеналите, макар че не са го построили те.
— Откъде знаете?
— Мащабите са твърде неприсъщи за тартеналите.
— Твърде малки?
— Твърде големи.
Той вдигна очи, примижа и се изправи.
— Май е време да приготвя яденето.
— Странен командир сте — каза с усмивка Серен. — Готвите всяка закуска за войниците си.
— Винаги се будя първи — отвърна той и придърпа торбата с продукти.
Тя седеше и го гледаше, замислена колко пъти е правил това. Колко поляни като тази, колко пъти е ставал първи сред хъркащите войници. Толкова далече от всичко, което наподобява дом. По някакъв начин го разбираше. В Празната крепост имаше две проявления, говорещи за характер като неговия. Пътник и Скитник, с тънката разлика на мотива между двата персонажа.
Даде си сметка, че не е трудно да гледаш човек като Вречения.
Закашлян, магът Корло се измъкна от завивките и се дотътри до огъня.
— Къде е този чай?
— Почти е готов — отвърна Лоста.
— Боли ме главата — оплака се Корло. — Става нещо.
— Чух конско цвилене преди малко — каза Вреченият.
— Чаят е достатъчно сварен за мен, сипи.
Вреченият гребна с черпака и напълни подадената от Корло тенекиена чаша. Серен забеляза, че ръката на мага трепери.
— Диадемата може да ни потрябва днес, сър.
— Уф. Не ми се ще. Да го избегнем, ако можем.
— Да.
— Диадемата ли? — попита Серен. — Онази, с чиято помощ отворихте пътя до Трейт?
Корло я изгледа рязко и кимна.
— Но не за това. В нея са втъкани и други ритуали. Четиридесет всъщност. Този, който може да ни се наложи да използваме сега, ни ускорява. Прави ни по-бързи от обичайното. Но гледаме да го използваме колкото може по-рядко, защото ни оставя разтреперани и колкото повече го използваме, толкова по-лошо става.
— Затова ли треперите сега?
Той погледна ръката си, после отпи от билковия чай.
— Не. Това е друго.
— Това, което става сега в Брус.
— Сигурно.
— Събуди другите, Корло — каза Лоста. — Аквитор, налага ли се да избегнем Брус?
— Трудно ще е. На изток има верига хълмове. Без добри пътеки през тях. Ако тръгнем натам, ще загубим ден-два.
— Да.
— Аз ще се погрижа за конете — каза след малко Серен.
Вреченият кимна и каза:
— После ела да хапнеш.
— Слушам, сър.
Усмивката, с която й отвърна, я зарадва, колкото и лека да беше.
Навлязоха сред руините много преди да се покаже селото. Повечето бяха полузаровени в земята, издигаха се на гърбици изпод влажния килим от листа. Стари корени стягаха камъка, но явно не бяха успели да разпукат странната скала. Издигнатите над терена улици оформяха безумна плетеница от пътища през
