защото е вид манипулиране на ума или поне на възприятието, посредством умело преобразуване на светлина, сянка и мрак.
— Тайст Едур прилагат ли този Мийнас? — попита Серен.
— Ммм, не. Не бих казал. Техният лабиринт по принцип е недостъпен за човешките същества. Куралд Емурлан. Той е Сянка, но Сянка по-скоро като Крепост, отколкото като лабиринт. Освен това Куралд Емурлан е разбит. На късове. Тайст Едур могат да достигат само до един такъв фрагмент и нищо повече.
— Добре. Мокра, Мийнас и Тир. Други има ли?
— Много, момичето ми. Рашан, Рюз, Теннес, Гугла…
— Гугла. Тази дума използвате в проклятията си, нали?
— Да. Това е лабиринтът на Смърт. Името на самия бог. Но за лабиринтите има и нещо друго. Те могат да са селения, цели светове. Минеш ли през прага, можеш да се озовеш в земя с десет луни в небето и звезди и съзвездия, които не си виждала никога преди. Места с две слънца. Или места, населени с духовете на мъртвите — макар че ако минеш през портите на селението на Гуглата, никога не се връщаш. Или не би трябвало, по-точно. Все едно, магът намира лабиринт, подходящ за неговата или нейната натура, вроден афинитет, ако предпочиташ. И след достатъчно изучаване и упражнение откриваш начини да проникваш в него, да боравиш със силите, които са в него. Някои хора, разбира се, са родени с естествен талант, което означава, че не им се налага да се трудят толкова упорито.
— Значи вие прониквате в този Мокра и това ви вкарва в умовете на други хора.
— Донякъде. Възползвам се от наклонностите им. Размътвам водата един вид, или я запълвам с плашещи сенки. Тялото на жертвата върши останалото.
— Тялото? Какво имате предвид?
— Да кажем, че вземеш две крави за клане. Едната от тях убиваш бързо, без дори да е разбрала какво я очаква. Другата, да речем, я повеждаш по пътека в място, изпълнено с миризмата на смърт, с рева на други умиращи животни от всички страни. Докато не разбере какво предстои, колкото и глупава да е. И се изпълва с ужас. Тогава я убиваш. Ако отрежеш по парче бут от всяко от двете животни, еднакъв ли ще е вкусът на месото?
— Нямам представа.
— Няма да е. Защото кръвта на уплашената крава се е напълнила с горчиви течности. Това произвежда страхът. Горчиви, отровни течности. Самото месо става нездравословно за ядене. Искам да кажа, че подвеждаш ума да реагира на невидими страхове, на необосновани вярвания и кръвта се замърсява, а това замърсяване усилва още повече страха, превръща вярването в увереност.
— Все едно че кланицата за втората крава е била само илюзия, докато в действителност е вървяла през тучно пасище.
— Точно така.
Серен замълча и се загледа в гърба на яздещия напред Лост.
— Добре — каза след малко Корло. — А сега ми кажи какво всъщност целеше, дете.
Тя се поколеба.
— Корло… можеш ли да направиш нещо със спомените ми? — Извърна очи. — Можеш ли да ги премахнеш?
— Аха. — Магът въздъхна. — Сигурна ли си, че го искаш?
— Можеш ли?
— Мога да те направя сляпа и безчувствена към тях, но самата ти същност ще се измъчва от тази странна празнина. Все едно че все си на ръба на разбирането, но така и не можеш да стигнеш до него. Би могло да те доведе до умопомрачение, Аквитор. Освен това тялото помни. Ще реагираш на неща, които виждаш, помирисваш, усещаш вкуса им, а не знаеш защо. Ще те гризе. Цялата ти личност ще се промени.
— Правил си го, нали?
Той кимна. След което подхвърли колебливо:
— Има друга възможност, момиче.
— Каква?
— Не нараняват спомените, Аквитор. Работата е в това, което изпитваш към тях. Сегашното ТИ, воюващо с тогавашното ТИ. По-добре не мога да го обясня…
— Разбирам.
— Е, мога да те накарам това, което изпитваш към тях, да е, хм, друго.
— В смисъл?
— Да прекратиш войната, момиче.
— Какво ще изпитам, Корло?
— Мога да те накарам да го изплачеш. Всичко, Серен. — Погледна я в очите. — А щом стане това, ще се почувстваш по-добре. Не много по-добре, но доста. Освобождаваш го всичкото, но само веднъж, обещавам. Имай предвид обаче, че в това пълно изплакване се крие риск. Може да се окаже точно толкова травмиращо, колкото самото изнасилване. Но няма да паднеш в капана на непрекъснатото му повтаряне. Облекчението пристрастява. Превръща се в натрапчиво поведение, едно от най-унищожителните. Започнеш ли да повтаряш упражнението в скърбене, то губи смисъла си, превръща се в рутина, във фалш, в игра на самозаблуда, на самооправдание. След което никога повече няма да можеш да надмогнеш нищо.
— Изглежда сложно, Корло.
— Така е. Спираш войната само с един изстрел и след това споменът не те кара да изпитваш нищо. Малко разкаяние може би. Същото, което изпитваш към всичките грешки, които си оставила зад гърба си през целия си живот. Съжаления, но не самоосъждания, защото това е истинският ти враг. Нали? Част от тебе, която чувства, че по някакъв начин си го заслужила.
Тя кимна. Не намери сили да проговори.
— Кара те да изпитваш желание да се самонаказваш.
Ново кимване.
Корло повиши глас:
— Вречен, бихме могли да…
— Да — отвърна той и вдигна ръка.
Бойците спряха.
Корло вече беше протегнал ръце, готов да й помогне да слезе от коня, и тя го изгледа сърдито:
— Вече го започна, нали?
— Не, момиче. Започна го ти самата. Помниш ли какво ти казах за вродения талант? Имаш го в изобилие.
— Никога не плача — отвърна тя, докато я повеждаше навътре в гората до пътя.
— Разбира се. Този лабиринт е тук, в главата ти, и през повечето си живот си го манипулирала като Върховен маг. Готова на всичко, за да продължиш напред, нали?
Тя спря и погледна назад през рамо.
Лоста гледаше към тях, едва видим сред дърветата.
— Не му обръщай внимание. Просто е притеснен, момиче. Няма да е тук, когато ти…
— Не. Да дойде с нас.
— Аквитор?
— Ако започна да те бия по гърдите, може да ти счупя някое ребро, Корло. Той е по-здрав.
Магът се ококори, после се усмихна.
— Вречен! Стига си ослушвал.
Лабиринтите. Много по-късно на Серен Педак й хрумна, че те са нещо трудно определимо, но в същото време съвсем понятно. Сили на естеството, склонности и тежнения. Обясненията на Корло я бяха просветлили донякъде за тези скрити сили, но до същинското откровение все пак я доведе знанието, спотаено в самата нея.
В един опростен свят обикновено се разпознаваха четири елемента и нещата се оставяха дотук. Сякаш вселената можеше да се ограничи до четири наблюдаеми и противопоставими прояви. Но Корло бе споменал и други и след като бе възприела този възглед, светът сякаш се разтвори, сякаш изведнъж се
