леса, засипани с мъртви листа, но иначе неподвластни на разрухата. Щом стигнаха края на дърветата, видяха на голото пространство пръснати куполни сгради — и дървената стена на Брус зад тях; над нея се къдреше сив дим.
Куполните сгради имаха официални входове — издадени напред сводести коридори с отвори, широки колкото беше височината им — над три човешки боя.
— Дъх на Гуглата — изсъска Корло, щом ги видя. — Пред тия дори гробниците на К’Чаин Че’Малле са като джуджета!
— Не съм виждала такива гроб… — почна Серен, но магът я прекъсна:
— В такъв случай съм изненадан, защото по тези земи има много останки. Били са нещо средно между гущери и дракони, ходели са на два крака. Много и остри зъби — по пазарите в Трейт се продават стари зъби и кокали. Някога К’Чаин Че’Малле са властвали над целия този континент, момиче. Много преди да дойдат хората. Все едно, техните гробници са били подобни на тези, само че по-малки.
— О! За тях се смята, че са на Тартенал. В тях не е намирано нищо.
— К’Чаин Че’Малле така и не са имали възможност да ги използват, затова. Повечето от тях поне.
Подкараха мълчаливо покрай първата постройка и скоро видяха стотина войници и работници, струпани пред селото. Като че ли разкопаваха малък издължен хълм. Гробна могила. Конски впрягове теглеха каменни блокове от върха на могилата, а след тях връхлитаха копачи.
— Не бих искал да имам нищо общо с това, сър — измърмори Корло.
Спряха.
— Какво има вътре? — попита Лоста.
— Нищо, което да има нещо общо с тези развалини. Поне така мисля.
— Това, че се изразявате така мъгляво, не ни помага много — подхвърли Серен.
— Добре де. Исках да кажа, че ниските могили са на нещо друго. И погребването е било засукана работа. Много прегради. Вречен, в тази група има маг, който ги развързва.
— Всичките?
— Почти. Оставил е една-две. Мисля, че иска да върже онова, което е там.
— Забелязаха ни — каза Серен.
Към тях вече идваха конници, водеше ги офицер.
— Познаваш ли го? — попита я Вреченият.
— Финад Арлидас Тулид. Командва гарнизона на Брус.
Лоста я погледна.
— И?
— Неприятен човек.
Отрядът включваше шестнадесет конници. Дръпнаха юздите и Арлидас кимна на Серен.
— Аквитор. Познах ви отдалече. Откъде идвате?
— От Трейт.
— Дълъг път. Предполагам, че сте го напуснали, преди да падне.
Тя не каза нищо.
Финадът огледа бойците от Пурпурната гвардия и това, което видя, явно не му хареса.
— Идвате съвсем навреме. Събираме набор.
— Те вече са мобилизирани — каза Серен. — Като мой ескорт. Пътувам за Ледерас, за среща с краля.
Арлидас се намръщи.
— Безсмислено е, Аквитор. Той се е свил на трона си и трепери. А Цеда си е изгубил ума. Затова реших да обявя нашата независимост. И смятаме да се защитим срещу проклетите сивокожи.
Смехът й изригна внезапно и тя моментално съжали.
— Независимост ли, Финад? Село Брус? И вие начело? Като какъв, император може би?
— Вие сте влезли в територията ни, Аквитор. А това означава, че вие и вашият ескорт сте ми подчинени. Радвам се, че виждам всички ви снаряжени, защото резервните ми оръжия са в недостиг.
— Вие не можете да ни мобилизирате, Финад — намеси се Лоста. — И ви съветвам да не го превръщате в проблем, иначе скоро ще се окажете с много по-малобройна войска.
Арлидас се озъби.
— Вие шестимата и Аквиторът…
— Финад. — Един от конниците в отряда подкара напред и дръпна юздите до Арлидас. Шкембест, космат, с малки очички и оцапано с кал лице. — Този там е маг. — И посочи Корло.
— Както и ти, проклет нерекски мелез такъв — сопна се Финалът.
— Кажи му — обърна се Корло към другия маг. — Името ти е Ърджър, нали? Кажи на своя Финад, Ърджър.
Полунерекът облиза устни.
— Ще ни убие всички, сър. До един. Без да се изпоти дори. И ще почне с вас, Финад. Ще ви изтръгне мозъка и ще го хвърли в тиган с врящо масло.
— Върни се при могилата, Ърджър — каза Корло. — Демонът ви се опитва да се измъкне, може и да успее. Ще изтървеш шанса да го вържеш.
Магът бързо се извъртя в седлото.
— Блудния да ме вземе, прав е! Финад, трябва да ида! Веднага! — Обърна коня и го смуши припряно.
Арлидас изгледа с яд Серен, Лоста и Корло, изръмжа и махна на войниците си.
— Назад към могилата. Обръщай, проклети да сте!
Препуснаха обратно в галоп.
Серен изгледа накриво Корло.
— Много на страшен се направи, нали?
Магът само се усмихна.
— Да тръгваме, преди да са се съвзели — подкани ги Вреченият.
— Ще ми се да разбера как го направи, Корло.
Усмивката му се разшири.
— Ще ти се, нали?
— Винаги има нещо злокобно в прах, вдигаща се от далечен път, не мислиш ли?
Трул Сенгар примижа на изток и най-сетне успя да зърне едва видимото сивкаво петно във въздуха.
— Нищо тревожно, Люляк. Подозирам, че е колона от войската на баща ми. Част от нея наскоро завзе Манс.
— Там имаше бой — каза демонът с въздишка. — Двама мои ближни паднаха.
— Съжалявам — отвърна Трул.
Бяха спрели на лагер в покрайнините на Тетел, в подготовка за ускорен марш до Първи разлив, където войската им щеше да се съедини с императорската, преди да ударят на югоизток към Ледерас. Армията на Томад щеше да продължи по Пътя на картографите и да подходи към столицата от север. При всяко приближаване ледерийските сили отстъпваха пред тях. Все пак предстоеше още едно сражение, навярно пред стените на Ледерас.
Трул погледна отряда си. Десетина от воините се бяха струпали около Канарт, който бе увлечен в някаква разгорещена тирада, съпроводена с много жестове. Капитанът му, Алрада Ан, стоеше наблизо, уж незаинтересован, но надаваше ухо.
Откакто Трул се беше сдобил със своя демон охранител, другите воини се държаха на разстояние, командирите на отделения с неохота заставаха мирно дори когато Трул се обърнеше към тях със заповеди. Явно имаше нещо нередно в това, че един демон беше отличен от останалите, с което явно се изтъкваше, че съществото е разумно, че е личност. И това беше съвсем разбираемо, предвид обичайното отношение към Кенил’ра от страна на техните господари Тайст Едур. Но Трул много добре знаеше, че тук има и нещо повече.
По време на похода им от Високи форт беше разбрал, че повечето воини и жени го отбягват. Все още не
