да го направи. Нито Феар, нито аз, нито никой не може да откликне на съмненията ти, Трул. Не разбираш ли това? Само Рулад, а той не е тук.
— Разбирам — отвърна Трул и погледна Феар. — Извинявай, братко. Ще запазя думите си за Рулад…
— Той не иска да ги чуе — прекъсна го Феар.
— Въпреки това.
Двамата се взряха един в друг. Урут въздъхна.
— Стига с това. Трул, това ли е въпросният демон?
Трул се обърна към Люляк, който бе застанал на пет крачки зад него.
— Да.
Майка му пристъпи към демона.
— Кенил’ра, родът ви още ли властва в родния ви свят?
Той кимна почтително.
— Тираните си остават, господарке. Войната продължава.
— Но ти не си войник.
Люляк сви рамене.
— Дори Кенил’ра трябва да ядат, господарке.
— Малко са войниците сред тези, които сме призовали — каза Урут.
— Ние губим войната. Четири от кулите на Кенил’ра вече паднаха. Кораби на Корвалахрай вече са стигнали чак до река Чирахд.
— Утре заран трябва да тръгна, за да се видя с императора — каза Урут. — Значи ни остава тази нощ.
— За какво? — попита Трул.
— За разговор с един тиран на Кенрил’ра — отвърна тя, без да откъсва очи от демона. — Може би е дошло времето за официален съюз.
— Те не са доволни от кражбите ви, Тайст Едур.
Урут се намръщи.
— Ти си селяк, демоне. От теб искам само пътя към вашия свят. Запази мнението си за себе си.
Остави ги и влезе в командната шатра. Трул се обърна към Феар. Брат му го гледаше втренчено.
— Дойде, за да говориш за нещо с мен ли?
Трул се поколеба.
— Воините ми скоро ще се обърнат към теб, за да поискат нов командир. Мислех да ги изпреваря, като се оттегля.
Феар се усмихна.
— Да се „оттеглиш“. Май вече сме истинска армия. По ледерийски образец. Сержанти, лейтенанти, капитани.
— И командири.
— Никакво оттегляне, Трул.
— Добре. Очаквай Канарт скоро да помоли да го приемеш.
— Ще го приема. Макар че няма да остане доволен. — Феар пристъпи към него. — Скоро ще се съберем с братята си. Знам, че имаш какво да кажеш на Рулад. Внимавай, Трул. Нищо не е такова, каквото беше.
— Това го виждам, Феар.
— Виждаш го, но не го разбираш.
— А ти? — предизвика го Трул.
Феар само сви рамене, обърна се и закрачи към шатрата.
— Майка ти иска да играе опасна игра — каза Люляк.
— Това е играта на императора, Люляк. — Трул се обърна към демона. — Твоят народ е във война във вашия свят?
— Аз хвърлям мрежи.
— Но ако потрябва, вашите господари тирани могат да те призоват на военна служба.
— Кенрил’а са властвали много време, Трул Сенгар. И самодоволството ги е отслабило. Не могат да видят неизбежното си падане. Винаги е ставало така, поради тази слепота. Колкото и дълго и съвършено ясно да е изписано от миналото падението на империи и цивилизации, остава си вярата, че точно тази ще живее вечно и че не е подвластна на несломимите закони на разпадането, обвързващи всичко в естеството. — Малките кротки очи на демона гледаха Трул, без да мигнат. — Аз съм хвърляч на мрежи. Тирани и императори се издигат и падат. Цивилизации процъфтяват и след това умират, но винаги има хвърлячи на мрежи. И копачи на земя, и пастири на стада. Ние сме там, откъдето цивилизацията започва и където свършва, ние сме тук, за да я започнем отново.
Любопитно слово, помисли си Трул. Селяшката мъдрост рядко биваше изречена така простичко. Въпреки това претенциите за истинност бяха неизброими.
— Освен ако всички хвърлячи на мрежи, копачи и пастири са мъртви, Люляк.
— Говорех не за самите нас, а за задачите ни. Кенил’ра, Едур, ледериите, — никой не е вечен. Само задачите.
— Освен ако всичко не умре.
— Животът винаги се връща, рано или късно. Винаги. Ако водата е замърсена, ще се намери нова вода.
— Майка ми каза, че иска да те използва, за да отвори път. Как ще стане това?
— Ще бъда принесен в жертва. Кръвта ми ще е пътят.
— Не настоях да бъдеш изцерен само за да те принесат в жертва, Люляк.
— Нищо не можеш да направиш, Трул Сенгар.
— Не може да няма изход. Няма ли начин да те освободя?
Демонът помълча.
— Кръвта ти може да създаде ново обвързване. На самия мен към теб. Тогава би могъл да ми заповядаш.
— Да направиш какво? Да се върнеш във вашия свят?
— Да.
— А ще може ли след това да бъдеш призован отново?
— Само от тебе, Трул Сенгар.
— Искаш да стана твой господар ли, Люляк?
— Алтернативата е смърт.
— Но по-рано ми каза, че би я предпочел пред робството.
— При избора да се бия в тази война или да умра — да.
— Но връщането у дома…
— Това е за предпочитане пред всичко друго, Трул Сенгар.
Тайст Едур извади ножа си.
— Какво трябва да направя?
Скоро след това Трул влезе в командната шатра и намери Феар и Урут в централния отсек.
— Майко.
Тя се обърна и го погледна намръщено.
— Какво си направил?
— Отпратих демона си. Ще трябва да си намериш друг.
Погледът й се спря на лявата му ръка — прорезът през дланта още кървеше.
— Виждам. Сине, няма ли да свърши някога това твое непокорство?
— Платих висока цена, за да спася живота на този демон.
— Какво от това?
— Ти искаше да го използваш, за да си отвориш път към неговия свят…
— И?
