— Значи Блудния гледа благосклонно на теб — каза Удинаас.
— Не се изненадвам, че можеш да го приемеш и така.
— Губене на време е да кроиш сложни планове за обезщетяване, Хул Бедикт. Това, което направи преди, всичко, което направи — грешките, лошите решения — всичко това е мъртво за всекиго освен за тебе. Нищо от него не ти е откупило бъдещо право на слава и власт, нищо не ти е
— Не се ли вслушваше императорът в съветите ми?
— В тази война? Когато му беше угодно. Но вярвам, че не очакваш да помисли за отплата. — Удинаас се обърна и погледна Хул в очите. — А, струва ми се, че очакваш.
— Взаимност, Удинаас. Тайст Едур не може да не го разбират, след като е толкова съществен елемент в културата им.
— Никаква взаимност няма, когато показваш очаквания, Хул Бедикт. Пуфф! Изчезва. И точно това имах предвид преди малко: на много неща ще трябва да се учат бъдещите покорени ледерии.
— Аз съм кръвно обвързан с Бинадас — каза Хул. — Но ето, че ти ме обвиняваш в липса на усет за нравите на Тайст Едур. — Гледаше го кисело. — Рядко са ме упреквали в такива неща. Напомняш ми за Серен Педак.
— Аквиторът, която беше с тебе? Видях я. В Трейт.
Хул пристъпи към него. Лицето му изведнъж се беше напрегнало.
— По време на битката?
Удинаас кимна.
— Беше много зле, но жива. Намерила си беше достоен личен ескорт — не се съмнявам, че все още е жива.
— Личен ескорт? Кой?
— Не знам. Чужденци. Един от тях уби Рулад и братята му избраници. — Удинаас вдигна поредния камък. — Погледни тази река от злато, Хул Бедикт. Потекла към залеза. — Хвърли камъка и огледалното съвършенство се пръсна на късчета. За миг.
— Видял си това убийство?
— Видях го. Който и да беше онзи чужденец, беше страховит.
— По-страховит от завръщането на Рулад?
Удинаас дълго помълча. После бавно закрачи покрай водата. Загледа се в плитчините, видя тинестото дъно, гъмжащо от млади змиорки.
— Знаеш ли какво иде, Хул Бедикт?
— Не. А ти?
— Езерото Дреш. Това иде.
— Не разбирам.
— Все едно. Не ми обръщай внимание, Хул Бедикт. Е, аз май трябва да се връщам. Императорът се е събудил.
Хул се заизкачва след него по склона.
— Неща като това… Събудил се. Откъде знаеш?
— Раздвижване в сенките — отвърна Удинаас. — Рулад кара света да трепери. — И се поправи: — Е, поне малка част от него. Но се усилва. Все едно, треската му е минала. Изтощен е, но е буден.
— Кажи ми за Пернатата вещица — промълви Хул, щом навлязоха в огромния стан.
— Защо?
— Тя вече не е робиня на Майен. Вече служи при лечителките на Едур. Твоя работа ли беше това?
— Заповед на императора, Хул Бедикт.
— Твърдиш, че нямаш никакво влияние над него? Вече малцина биха го повярвали.
— Взаимност.
— А ти какво даваш на Рулад в замяна?
„Приятелство.“
— Аз не го съветвам, Хул Бедикт. Не се стремя да му влияя. Не мога да отговоря на въпроса ти.
„По-скоро не искам.“
— Тя продължава да храни омраза към теб, Удинаас. Но не съм съвсем сигурен.
— О, аз съм.
— Мисля, че може би ти е отдала сърцето си. Но продължава да упорства, заради всичките безсмислени забрани и предразсъдъци на нашия народ. Какъв е размерът на дълга ти, Удинаас?
— Дългът ми? Дългът на моя баща. Седемстотин двадесет и два дока. От деня, в който бях взет за роб.
Хул се пресегна и го спря.
— И това е всичко?
— Един Бедикт би могъл да го каже като нищо. За повечето ледерии тази сума е непреодолима. Особено ако сложим и лихвите. — Удинаас тръгна отново. Хул се изравни с него.
— Кой го държи?
— Един дребен лихвар в Ледерас. Защо питаш?
— Името му?
— Хулдо.
— Хулдо. — Хул изсумтя.
— Намираш го за смешно?
— Да. Удинаас, моят брат Техол
— Може би някога. Доколкото съм чул, напоследък Техол не притежава нищо.
— Нека да ти разкажа една история за брат ми. Беше, струва ми се, около десетгодишен, когато един семеен дълг беше изкупен от особено безскрупулен лихвар. Планът беше да ни принуди да се лишим от едно определено имение и затова бе поискан дългът. Не можехме да го изплатим наведнъж и лихварят, разбира се, знаеше това. Та по времето на цялата тази криза всички вкъщи вярвахме, че Техол е на училище всеки ден и че след като е толкова малък, няма никаква представа за неприятностите, сполетели родителите ни. Едва по-късно излязоха на светло някои факти. Фактът, че самият Техол беше обвързал с дълг учителя си. Дребна сума, но с нея можеше да го принуди да не казва нищо за отсъствията му, докато той върти свой бизнес при вливането на един отходен канал в реката. Двамата му наети работници — нереки — пресявали изтичащото от канала. Точно този канал идвал от квартала с богаташки имения — представа нямаш какви съкровища могат да се намерят. Скъпоценни накити главно. Пръстени, обеци, перли. Все едно, явно веднъж ги споходил слепият късмет, с едно колие, и Техол и двамата нереки работници изведнъж се оказали богати…
— Като продали колието?
— О, не. От наградата. Бизнесът им бил да връщат изгубени скъпоценности. Скоро след това лихварят, който притискаше родителите ни, получи дълга изплатен в пълен размер, а после затъна финансово, след като многобройни искове бяха предявени срещу него.
Удинаас изсумтя.
— Благодарни клиенти, няма що.
— Вероятно. Така и не разбрахме. А Техол така и не обясни нищо. Едва след година успях сам да сглобя отчасти картината. Исках да кажа, Удинаас, че геният на Техол в тези неща е дяволски. Той да се е разорил? Забрави. Да се е оттеглил от играта? Невъзможно. Виждаш ли, вече съм достатъчно опитен в проследяване ходовете на братчето ми. Хулдо не е единственият лихвар, когото Техол притежава.
— Значи съм Длъжник на семейство Бедикт — каза Удинаас.
Вече наближаваха входа на императорската шатра.
— Вече не — каза Хул. — Аз го изчиствам. От този момент. Сигурен съм, че Техол ще ми прости, стига изобщо да получа възможност да го притисна.
Удинаас го изгледа. И кимна.
— Разбирам. Взаимност.
— Без очаквания съм, Удинаас.
— Добре. Знаех, че се учиш бързо.
