— Поданик, който не се бои от него, предполагам.
— И само… това? Чакай… Да, разбирам. Но защо? Защо не се боиш от него?
Удинаас въздъхна и Трул разбра колко е уморен.
— Вие, всички Едур, виждате меча. Или златото. Виждате… силата. Ужасяващата брутална сила. — Робът сви рамене. — Аз виждам какво му отнема тя, какво струва на Рулад. Ледериец съм все пак — добави той с гримаса. — Разбирам от дълг. — Вдигна очи. — Трул Сенгар, аз съм негов приятел. Това е всичко.
Трул го изгледа, после каза:
— Никога не го предавай, Удинаас. Никога.
Ледериецът извърна очи. Отпи отново.
— Удинаас…
— Чух ви — отвърна му грубо робът.
Трул се обърна да излезе. Но спря и погледна през рамо.
— Не искам да се разделим така. Тъй че, Удинаас, за това, което си направил, за това, което си му дал — благодаря ти.
Робът кимна, без да вдигне глава. Посегна и си взе чинията.
Трул се върна в централния отсек и видя, че е дошъл Ханан Мосаг. Говореше на Рулад.
— Хул вярва, че е близо до един град, надолу по реката. На един ден път може би. Но все пак това пътуване е необходимо, императоре.
Рулад погледна сърдито към стената.
— Войските трябва да продължат. Към цитаделата Бранс. Никакво забавяне, никакви отклонения. Ще отида аз. И Феар, и Трул също. Хул Бедикт ще ни води. И Удинаас ще дойде, разбира се.
— Един К’риснан — каза кралят-магьосник. — И нашите нови демонски съюзници, двамата Кенрил’а.
— Добре, те също. Ще се срещнем при цитаделата Бранс.
— Какво има? — попита Трул. — Какво се е случило?
— Нещо е пуснато на свобода — отвърна Ханан Мосаг. — И трябва да се премахне.
— Пуснато от кого? И с каква цел?
Кралят-маг сви рамене.
— Не знам кой е виновникът. Но допускам, че е освободено, за да се бие срещу нас.
— Някакъв демон?
— Да. Мога само да усетя присъствието му. Волята му. Не мога да го определя. Градът се казва Брус.
Трул кимна замислено.
— Да можеше и Бинадас да е с нас.
Рулад вдигна очи.
— Защо?
Трул се усмихна, но не каза нищо. След малко Феар изсумтя и кимна. Рулад също се усмихна.
Ханан Мосаг ги изгледа поред.
— Не разбирам.
Императорът се изсмя. Грубо, но и малко горчиво.
— Изпращаш ни на поредния подвиг.
Ханан Мосаг пребледня.
Рулад се изсмя пак, този път — с нескрита насмешка.
Феар и Трул се разсмяха с него, а Ханан Мосаг зяпна невярващо.
Много вино бяха изпили, каза си по-късно Трул. Това беше. Много вино.
Серен Педак и бойците от Пурпурната гвардия подкараха конете си през канавката и спряха в края на зеленото поле. От градската порта се бе появил авангардът на Батальона на търговците и Аквиторът позна Преда Унутал Хебаз — яздеше начело на синкавосив кон с бяла грива; животното мяташе нервно глава и тъпчеше нетърпеливо с копита.
— Ако не внимава, този звяр ще започне да скача — отбеляза Лоста. — И тя ще се изтърси по задник насред пътя.
— Което наистина би било лоша поличба — каза Серен.
След малко Преда успя да укроти коня.
— Усещам, че ще падне голямо чакане — въздъхна Лоста.
— Виждам Кралския батальон и Батальона на търговците. Не зная кои други сили са в Ледерас. Не мисля, че южните батальони и бригади са имали време да стигнат дотук, което е неприятно. — Помисли за миг и добави: — Ако прекосим това поле, можем да хванем крайречния път и да влезем през Рибарската порта. Това ще означава да мина през две трети от града, за да стигна до дома си, но пък корабът, за който сте се договорили, ще ви е наблизо.
Лоста сви рамене.
— Ще ви придружим до вратата ви, Аквитор.
— Не е нужно…
— Все едно, така сме решили.
— Тогава, ако не възразявате…
— Нека да е Рибарската порта. Водете, Аквитор.
Ариергардните части на Кралския батальон бяха завили в пресечката пред Вечния дом и вече крачеха в стегнат марш по булевард „Седмото затваряне“. Крал Езгара Дисканар, който стоеше на терасата на Първо крило да гледа официалното тръгване на Преда още от зори, най-сетне се обърна и влезе вътре. Инвеститурата скоро щеше да започне, но Брис Бедикт знаеше, че разполага с още малко време, преди присъствието му да стане наложително.
Четирима от гвардейците му бяха на терасата с него. Брис привика единия и нареди:
— Намери ми пратеник.
— Слушам, сър.
Брис зачака, загледан над града. Въздухът бе натежал — не само от влагата и зноя.
Пратеникът дойде — жена, която беше наемал често и знаеше, че може да й се довери.
— Занеси съобщение на брат ми, Техол, в дома му.
— Той на покрива ли ще е?
— Така очаквам. Съобщението е следното — да си стои там. И още едно, за брата Шаванкрат, който пази Техол. Име. Джерун Еберикт. Това е всичко.
— Ясно, сър.
— Върви.
Тя тръгна. Брис закрачи по тесния коридор в крилото на второто ниво. В другия край стъпалата водеха надолу към преддверие, част от централния куполен комплекс. Там завари Финад Морох Неват — седеше на една каменна скамейка.
— Брис, чаках те.
— Надявам се, че не е от дълго. Какво искате от мен, Финад?
— Вярващ ли в богове?
Изненадан, Брис помълча малко и отвърна:
— Боя се, че не разбирам уместността на този въпрос.
Морох Неват бръкна в кесийката на бедрото си и извади очукана плочка, каквито можеше да се намерят сред гадателите по пазарищата.
— Кога за последен път си говорил с Турудал Бризад?
— Първия консорт го няма в двореца — и в двата двореца — от вчера — каза Брис. — Първи евнух Нифадас заповяда всеобщо издирване и се реши, че Турудал е избягал. Не е съвсем изненадващо…
Морох подхвърли плочката и Брис инстинктивно я улови с лявата ръка. Погледна керамичния правоъгълник. Пожълтяла по краищата и нашарена с пукнатини, рисунката се свеждаше до няколко стилизирани щриха, но Брис все пак я разпозна.
— Плочката на Блудния. И какво от това, Морох?
