— Да, императоре.
— Радваме се. Ханан Мосаг иска да говори с теб за подредбата в предстоящата битка. За тези неща е подготвена шатра. Хул Бедикт ни е нарисувал подробни карти.
Б’нага се поклони и заедно с краля-магьосник тръгна нанякъде. Хул Бедикт ги последва.
— Нашите братя — каза Рулад и мечът затрепери в лявата му ръка. — Елате. В шатрата ни чака храна и пиене. Води, Удинаас.
Робът закрачи през гъмжилото воини. Едурите се отдръпнаха и разтвориха просека пред невзрачния ледериец. Императорът, Феар и Трул тръгнаха след него.
Щом влязоха в командната шатра, Рулад се обърна към Трул.
— Колко още смяташ да ме притискаш?
Трул погледна ръката, опряна в гърдите му.
— Струва ми се, че притискащият си ти, Рулад.
Миг напрегната тишина, после брат му се изсмя хрипливо и отстъпи назад.
— Думи от миналото ни, нали? Както бяхме някога, преди… — Махна с меча. — Преди всичко това. — Измъченият му поглед се взря за миг в Трул. — Липсваше ни. — Усмихна се на Феар. — И двамата ни липсвахте. Дай вино, Удинаас!
— Ледерийско питие — каза Феар.
— Свикнах с вкуса му, братко.
Трул и Феар последваха Рулад във вътрешния отсек. Робът вече наливаше три бокала от сребро и злато, ледерийска направа. Трул бе объркан — внезапният пробив във фасадата на Рулад го беше стъписал, наранил го беше дълбоко, а не можеше да си обясни защо.
Императорът подмина трона в центъра и се настани на сгъваем трикрак походен стол до отрупаната с храна маса. Още два такива стола бяха поставени от двете му страни. Рулад махна с ръка.
— Хайде, братя, седнете с нас. Знаем, разбираме добре — онова, което бяхме, като че ли е вече само пепел и братските ни чувства са обтегнати, за жалост.
Трул забеляза, че дори Феар е стъписан. Седнаха на ниските столове.
— Не бива да бягаме от спомените си — каза Рулад, щом Удинаас му подаде бокала. — Не е задължително родната кръв винаги да изгаря, братя. Трябва да има мигове, когато просто да ни… стопля.
Феар се окашля.
— Вие също ни… липсвахте, императоре…
— Стига! Никакви титли. Рулад, така ме е нарекъл баща ни, както са наричали всичките си синове всичките ни безбройни предци на рода Сенгар. Много лесно е да се забрави.
Удинаас постави чаша в ръката на Феар. Пръстите му сякаш по своя воля се свиха около нея.
Трул вдигна глава, щом робът пристъпи към него с третата чаша. Срещна очите на ледериеца и се смая от това, което видя в тях. Посегна и взе виното.
— Благодаря, Удинаас.
При думите му Рулад трепна и почти викна:
— Той е мой!
Очите на Трул се разшириха.
— Разбира се, Рулад.
— Добре. Да. Феар, трябва да ти кажа за Майен.
Трул бавно се отпусна, загледан във виното, което трепкаше в чашата в ръцете му. Все още виждаше погледа на роба, посланието, което сякаш съдържаше. „Всичко е наред.“
— Не я видях… — промълви колебливо Феар.
— Напоследък е зле. — Рулад го погледна нервно. — Съжалявам, братко. Не трябваше да… не трябваше да правя това. А сега, виждаш ли… — Пресуши чашата. — Още, Удинаас. Кажи му. Обясни, Удинаас, така, че Феар да разбере.
Робът напълни отново чашата и отстъпи назад. Срещна погледа на Феар.
— Тя е с дете. Вече няма съмнение, че сърцето й принадлежи на теб. Рулад искаше да не е така. Поне в началото. Но вече не. Той разбира. Но детето… затрудни нещата. Усложни ги.
Чашата в ръката на Феар не трепереше видимо, но Трул виждаше, че още малко и ще се разплиска, сякаш ръката на брат му изведнъж бе изтръпнала и станала безсилна.
— Продължавай.
— Няма прецедент, никакви правила няма за такива неща сред народа ви — продължи Удинаас. — Рулад е готов да прекрати брака си с нея, готов е да поправи стореното. Ако не беше детето, разбирате ли, Феар Сенгар?
— Това дете ще е наследник…
Рулад го прекъсна с хриплив смях:
— Не наследник, Феар. Никога. Не разбираш ли? Тронът ще си остане моето вечно бреме.
„Бреме. В името на Сестрите, какво те е пробудило, Рулад? Кой те е пробудил?“ Трул рязко извърна очи към Удинаас и съжали в ума си за внезапното озарение. „Удинаас? Този… този роб?“
Удинаас кимаше, без да откъсва очи от Феар.
— Воинът, който отгледа това дете, ще е неговият баща. Във всички неща освен в даването на име. Лъжа няма да има. Всички ще знаят. И ще има позорно петно…
— С което ще трябва да се справя аз — каза Феар. — Ако избера да застана до Майен, бивша съпруга на императора, с дете, което не е мое и което да отгледам като първородно на моята жена.
— Точно както го казахте, Феар Сенгар. — Удинаас отстъпи назад.
Трул бавно се изправи, посегна и изправи чашата в ръката на Феар. Брат му се сепна, погледна го и кимна.
— Рулад, какво казва майка за всичко това?
— Майен се самонаказва с белия нектар. Не е лесно да се надвие такава… зависимост. Урут се опитва…
Феар простена и стисна очи.
Трул видя как Рулад протегна ръка да докосне Феар, видя как се разколеба и се обърна към него.
Кимна му. „Да. Сега.“
Мигновен допир, който сякаш прониза Феар и той рязко отвори очи.
— Съжалявам, братко — промълви Рулад.
Феар се взря в лицето на най-малкия си брат.
— Всички съжаляваме, Рулад. За… много неща. Какво каза Урут за детето? То добре ли е?
— Физически — да. Но е попило страстта на майка си. Знам, не заслужаваш всичко това, Феар…
— Може би, Рулад. Но ще приема бремето. Заради Майен. И заради теб.
Дълго никой не проговори. Пиеха виното си и на Трул му се струваше, че между тях има нещо. Някаква част от живота му, за която си беше мислил… не че отдавна е отминала, а че изобщо не е съществувала. Седяха — тримата. Братя и нищо повече.
Нощта се спусна. Удинаас поднесе храна и още вино. По едно време Трул стана — алкохолът беше замъглил всичко пред очите му — и тръгна навън през платнените отсеци, незабелязан от Рулад и Феар.
В една от малките стаички със стени от зебло намери Удинаас.
Робът седеше на трикракото столче и вечеряше. Вдигна глава, изненадан от внезапната му поява.
— Храни се спокойно — каза Трул. — Заслужил си го, Удинаас.
— Желаете ли нещо от мен, Трул Сенгар?
— Не. Да. Какво си направил?
Робът килна глава.
— Не ви разбрах.
— С… него. Какво си направил, Удинаас?
— Не много, Трул Сенгар.
— Отговори ми. Какъв си за него?
Удинаас остави чинията си на земята, отпи от чашата вино.
