Само първите заселници Андий можеха да се опълчат срещу правото му.
„Поборник на Тайст Андий в това селение? Не мога да се сетя за никой… никой с достатъчно мощ, че да застане срещу мен…“
Не му хрумна да помисли къде може да е заминал единият от трите сина на Майката Тъма.
Но дори това не бе най-голямата му грешка…
На един леден бряг далече на север самотният Джагът започна да втъкава магията на Омтоуз Феллак. Станал бе свидетел на опустошението, нанесено от двамата соултейкън Елейнт и подчинените им армии. Нищожно бе съчувствието му към К’Чаин Че’Малле. Те бездруго гинеха по милиарди причини и ни една от тях не засягаше особено Джагът. Нито го притесняваха натрапниците. Отдавна бе изгубил способността си да се притеснява. Наред със страха. И с удивлението, трябваше да се признае.
Усети измяната веднага щом се появи, далечния изблик на магия и пролятата кръв на асцендент. И двата дракона вече бяха един.
Нищо изненадващо.
А после, скоро след това, докато отдъхваше между сплитовете на своя ритуал, усети, че някой се приближава към него отзад. Древен бог, дошъл в ответ на жестокия разлом, разкъсан между селенията. Както се очакваше. Ала все пак… кой бог? К’рул? Драконъс? Сестрата на Студените нощи? Оссерк? Килмандарос? Секул Лат? Въпреки добре усвоеното безразличие любопитството най-сетне го принуди да се обърне и да погледне новодошлия.
„Ах, неочаквано… но интересно.“
Маел, Древният Господар на моретата, беше широк и трътлест, с тъмносиня кожа, преливаща в бледозлатисто по гърлото и оголения корем. Меката руса коса висеше невързана от широкото и плоско теме. А в кехлибарените очи на Маел искреше гняв.
— Кой ритуал призоваваш в отговор на това, Готос? — изхриптя Маел.
Джагътът се намръщи.
— Оплескаха всичко с мръсотия. Искам да я изчистя.
— Лед — изсумтя Древният бог. — Джагътският отговор на всичко.
— А какъв щеше да е твоят, Маел? Потоп… или потоп?
Древният бог се обърна на юг и стисна челюсти.
— Очаквам съюзник. Килмандарос. Тя иде от другата страна на разрива.
— Остана само един Тайст соултейкън — рече Готос. — Изглежда, е сразил своя съратник и сега го оставя за вечен плен в претъпкания двор на кулата Азат.
— Прибързано. Нима смята, че К’Чаин Че’Малле са единственият му противник в този свят?
Джагътът сви рамене.
— Сигурно.
Маел помълча, после въздъхна и рече:
— С твоя лед, Готос, не унищожавай всичко това. Моля те да… съхраниш.
— Че защо?
— Имам си причини.
— Радвам се за теб. И какви са те?
Древният бог го изгледа мрачно.
— Безочлив кучи син.
— Защо да го променям?
— В моретата, Джагът, времето е разбулено. В дълбините се носят течения с огромна древност. В плитчините шепне бъдещето. Приливи напират сред тях в непрестанна обмяна. Такова е моето владение. Такова е знанието ми. Запечатай това опустошение в проклетия си лед, Готос. Тук, на това място, запечатай самото време. Направи го и ще приема, че имам дълг към теб… а един ден може би ще разбереш, че това ти е от полза.
Готос се замисли над словата на Древния бог, после кимна.
— Може да го направя. Добре, Маел. Иди при Килмандарос. Смачкайте този Тайст Елейнт и разпръснете народа му. Но го сторете бързо.
Очите на Маел се присвиха.
— Защо?
— Защото долавям далечно пробуждане… но уви, не толкова далечно, колкото би ти харесало.
— Аномандър Рейк.
Готос кимна.
Маел сви рамене.
— Предвидено е. Оссерк се раздвижва, за да му се изпречи на пътя.
Усмивката на Джагът оголи бивните му.
— Пак ли?
Древният бог неволно се ухили в отговор.
И макар да се усмихваха, не беше никак весело на този леден бряг.
Събуди се с пълен със сол корем, гол и полузаровен в белия пясък, сред отломките от бурята. Чайки крещяха горе, сенките им кръжаха по вълнистия бряг. Вътрешностите му се сгърчиха в спазъм, той простена и бавно се превъртя.
Видя, че по брега има други тела. И отломки. Буци и плочи топящ се лед пращяха в сенките. По пясъка ситнеха хиляди раци.
Огромният мъж се надигна на ръце и колене. И заповръща горчивото в стомаха си върху пясъка. Главата му запулсира от болка, толкова силна, че почти го заслепи, и много време измина, преди най-сетне да се изправи и да се огледа навъсено.
Бряг, където не трябваше да има никакъв бряг.
А предната нощ — планини от лед, издигащи се от глъбините, една от тях — най-голямата от всички — достигна до повърхността точно под огромния плаващ град Мекрос. Разби го все едно че беше сал от плетени клони. Историята на Мекрос не помнеше нищо, което с малко поне да наподобява такова пълно опустошение, на каквото бе станал свидетел. Такова внезапно и абсолютно унищожение на град, който беше дом на двадесет хиляди души. Неверието продължаваше да го терзае, сякаш собствените му спомени таяха невъзможни образи, творение на болен разсъдък.
Но знаеше, че нищо не си е въобразил. Просто бе станал свидетел.
И по някакъв начин бе оцелял.
Слънцето беше топло, но не и горещо. Небето бе по-скоро млечнобяло, отколкото синьо. И чайките, едва сега видя той, бяха нещо съвсем друго. Влечугоподобни твари с бели криле.
Изправи се с усилие. Болката в главата заглъхваше, но тялото му започна да се тресе, жаждата бе като побеснял демон, мъчещ се да раздере гърлото му.
Крясъците на летящите гущери се усилиха и той се обърна към сушата.
Три същества се бяха изкатерили през посърналите туфи трева над линията на прилива. Не по-високи от бедрото му, с черна кожа без косми, с кръгли глави и остри уши. Бок’арал — помнеше ги от младостта си, когато един търговски кораб на Мекрос се бе завърнал от Немил — но тези тук като че ли бяха много по- мускулеста разновидност, поне два пъти по-тежки от домашните животинчета, които търговците бяха донесли на плаващия град. Тръгнаха право към него.
Огледа се за нещо, което да му послужи за оръжие, и очите му се спряха на един плавей, който можеше
