Трул Бинадас беше най-отчужденият и уклончив и затова — трудно предсказуем. Отсядаше в селото рядко и за малко: като че ли предпочиташе дивите лесове на запад и планините на юг. Рядко се включваше в общите набези, но често, като се върнеше, носеше трофеи от боеве, тъй че никой не се съмняваше в храбростта му.
— Задъхан си, Трул — подхвърли Бинадас. — И пак виждам печал на лицето ти.
— При лежбището Калах са пристанали ледерии.
Бинадас се намръщи.
— Няма да те бавя тогаз.
— Дълго ли ще те няма, брате?
Брат му сви рамене, подмина го и тръгна по пътя на запад.
Трул влезе в селото.
Зад стената, на огромното оградено пространство, господстваха четири ковачници, всяка обкръжена от дълбок изкоп, вливащ се в канала, който излизаше извън селото, в полята. От безчет години ковачниците бяха кънтели почти непрестанно, за да правят оръжия, и вонята на тежките кисели пушеци бе изпълвала въздуха; пушеците се вдигаха и загръщаха околните дървета в пелена от белезникави сажди. Сега работеха само две, а и десетината роби, които се мяркаха около тях, не си даваха много труд.
Оттатък ковачниците бяха дългите оградени с тухлени зидове складове — кошероподобни постройки, които съхраняваха запасите от зърно, пушена риба и тюленово месо, китова мас и събраните влакнодайни растения. Подобни постройки имаше навътре в горите около всяко село, но повечето сега бяха празни — следствие от войните.
Каменните сгради на тъкачи, грънчари, резбари, писари, оръжейници и жители на селото, опитни в други занаяти, се заредиха около Трул, след като той подмина складовите постройки. Познати му подвикваха за поздрав и той отвръщаше с толкова кратки жестове, колкото позволяваше приличието — даваше им да разберат, че не може да се спре на приказка.
Закрачи по улиците на жилищните квартали. Робите ледерии наричаха селата като това
Над всичко в жилищния район господстваха олтарите на Бащата и неговата Любима Дъщеря, високи платформи, обкръжени с живи стволове от свещеното Черно дърво, с каменните дискове — отрупани с образи и глифове. Куралд Емурлан играеше непрестанно в очертания от дърветата кръг, вълнисти светлини и сенки танцуваха по пиктограмите с магическо излъчване, усилено от жертвените дарове — съпровождащо настъпването на здрача.
Трул Сенгар излезе на Булеварда на Магьосника, свещения подстъп към масивната цитадела, която бе и храм, и палат, седалище на краля-магьосник Ханан Мосаг. Кедри с черна кора обрамчваха подстъпа. Дърветата бяха на по хиляда години, извисяваха се над цялото село. Бяха без клони, освен по върховете. Чародейство се бе просмукало във всеки пръстен на черното им като нощ дърво, цедеше се навън и обгръщаше целия булевард с тъмния си саван.
По-малката палисада в другия край обграждаше цитаделата и дворовете й и бе построена от същото черно дърво, но дънерите бяха отрупани с всечени чародейни прегради. Главната порта бе тунел, оформен от живи дървета, проход от неизменна сянка, отвеждащ към пешеходен мост, изпънат над канал, в който бяха вързани десетина дълги лодки К’ортан за пиратски рейдове. Мостът водеше до просторен, застлан с каменни плочи двор, обграден от двете страни с войнишки бараки и складове. Зад тях се издигаха каменните и дървени домове на благородническите фамилии — онези, които имаха кръвни връзки с родословната линия на самия Ханан Мосаг. Още един мост водеше до същинската цитадела.
В казармения двор тренираха воини и Трул видя високия си плещест по-голям брат Феар — стоеше с неколцина свои помощници и наблюдаваше упражненията с оръжия. За миг го жегна съчувствие към младите воини — самият той беше търпял критичното, неумолимо око на брат си през годините на собственото си обучение.
Чу познат глас, обърна се и видя най-младия си брат — Рулад — и Мидик Бун. Двамата, изглежда, се упражняваха заедно и след миг Трул зърна източника на необичайното им усърдие — Майен, годеницата на Феар, се появи с четири жени по петите й, сигурно бяха тръгнали на пазар, ако се съдеше по десетината придружаващи ги робини. Това, че се бяха спрели да погледат внезапната и несъмнено импровизирана демонстрация на воинска доблест, беше, разбира се, задължително, заради сложните правила на изисканото възпитание. От Майен се очакваше да се отнася към всички братя на Феар с подобаващо уважение.
Макар в сцената да нямаше нищо необичайно, Трул все пак изпита тръпка на безпокойство. Жаждата на Рулад да се поперчи пред жената, която скоро щеше да стане съпруга на най-големия му брат, почти прехвърляше чертата на приличното поведение. Феар пък според него проявяваше прекалена снизходителност към Рулад.
„Като всички нас.“ Разбира се, имаше си причини за това.
Рулад явно беше надвил приятеля си от детинство в двубоя-игра, ако се съдеше по гордата руменина, избила на красивото му лице.
— Трул! — Младежът размаха меча си. — Днес вече пуснах веднъж кръв и съм жаден за още! Хайде, изстържи ръждата от тоя меч, дето виси на бедрото ти!
— Някой друг път, братко — отвърна Трул. — Сега трябва да поговоря с баща ни, без никакво маене.
Усмивката на Рулад беше приветлива, но дори от десетина крачки Трул видя триумфалния блясък в ясносивите му очи.
— Е, друг път — друг път. — Махна великодушно с меча си и отново се обърна към жените.
Но Майен беше дала знак на спътничките си и свитата вече тръгваше.
Рулад отвори уста да каже нещо на бъдещата си снаха, но Трул го изпревари.
— Каня те да дойдеш с мен, братко. Вестта, която трябва да предам на баща ни, е съдбовно важна и бих искал да присъстваш и ти, та да се втъкат думите ти в обсъждането, което ще последва. — Покана, която обикновено се отправяше към воини с дълги години битки на коланите, и Трул видя гордостта, светнала в очите на малкия му брат.
Рулад остави Мидик да превързва порязаната си от меча ръка и тръгна с Трул към дългата къща на семейството.
Външните й стени бяха покрити с трофейни щитове, повечето избелели от слънцето през вековете. Под широките стрехи на покрива бяха опрени кости от китове. Тотеми, откраднати от съперничещи племена, образуваха нещо като арка над входа — парчета козина, кожени нанизи с мъниста, раковини, нокти и зъби.
Минаха под арката и влязоха.
Въздухът беше хладен и малко лютив от пушека. В нишите по стените горяха маслени светилници, наредени между гоблените и опънатите кожи. Традиционното каменно огнище в центъра на широкото помещение, на което всяка фамилия някога бе приготвяла храната си, си стоеше заредено с дърва, макар робите вече да работеха в кухненските пристройки зад същинската къща, за да се намали рискът от пожари. Мебели от черно дърво отделяха различните части на дома — вътрешни стени нямаше. От куките по таванските греди висяха десетки оръжия, някои от най-старо време, когато изкуството на коване на желязо било забравено след изчезването на Бащата Сянка, очукани и от потъмнял бронз.
Малко зад каменното огнище се издигаше живо черно дърво, от което, нагоре и навън, стърчеше лъскавата най-горна третина на дълъг меч, на височина почти над главата. Мечът бе на рода Сенгар, знак за знатното им потекло; обикновено тези първоначални оръжия на благородните родове, вързани за дървото още докато е млада фиданка, след столетия се скриваха от поглед, оставаха в сърцевината на дървото. Но някакво изкривяване точно в това дърво бе изтикало меча навън и черно-сребристото острие стърчеше. Необичайно, но не и уникално.
Докато минаваха покрай дървото, двамата братя посегнаха и пипнаха желязото.
Майка им, Урут, заобиколена от робини, се бе навела над родовия гоблен — довършваше последните сцени от участието на Сенгар във Войната на единението. Бе погълната от работата си и не вдигна очи,
