Мосаг е обладан от амбиция, далеч по-голяма от това просто да обедини шестте племена.
— Неохота има у теб, Трул. Криеш я много добре, но аз мога да видя онова, което други не могат. Ти си воин, който би предпочел да не се бие.
— Това не е престъпление — промърмори Трул и добави: — От всички Сенгар само ти и баща ни носите повече трофеи.
— Не поставям под въпрос храбростта ти, братко. Но куражът е най-малкото от всичко, което ни обвързва. Ние сме Едур. Били сме господари на Хрътките. Държали сме трона на Куралд Емурлан. И още щяхме да го държим, ако не беше измяната, първо от рода на Скабандари Кървавото око, после от Тайст Андий, дошли с нас в този свят. Народ под обсада сме ние. Ледериите са само един от многото ни врагове. Кралят-магьосник разбира това.
Трул се загледа в блясъка на звездната светлина по кротката повърхност на залива.
— Няма да се поколебая да се сразя с онези, които се окажат наши врагове, Феар.
— Това е добре, братко. Поне ще е достатъчно да накара Рулад да замълчи.
Трул се вцепени.
— Той говори срещу мен? Това некръстено в кръв… пале?
— Където вижда слабост…
— Какво вижда и какво е вярно са различни неща.
— Тогава му покажи, че не е така — отвърна тихо и съвсем спокойно Феар.
Трул замълча. Беше се държал с открито пренебрежение към Рулад и неговите безкрайни предизвикателства и пози, което си беше в правото му, предвид това, че Рулад не беше проливал кръв. Но по-важната причина бе защитната стена, която Трул искаше да вдигне около девицата, за която Феар предстоеше да се ожени. Разбира се, да изрече такива неща сега щеше да е недопустимо, тъй като щяха да нашепват за злъч и злост. Та нали Майен беше годеницата на Феар, не негова, и закрилата й бе отговорност на Феар.
Нещата щяха да са по-прости, помисли той със съжаление, ако изпитваше нещо към Майен. Тя не привличаше преднамерено вниманието на Рулад, но и не му обръщаше гръб. Стъпваше на самия ръб на благоприличието, както би правила — и трябваше да прави — всяка девица, привилегирована да стане съпруга на Главния оръжейник на Хирот. За кой ли път си напомни, че това не е негова работа.
— Няма да показвам на Рулад това, което вече трябва да е разбрал — изръмжа Трул. — Нищо не е направил, за да го зачитам.
— На Рулад му липсва проницателност да разбере, че неохотата у теб е нещо друго, а не израз на слабост…
— Негов е недостатъкът, не мой!
— Нима очакваш един сляп старец да прекоси потока по камъните без помощ, Трул? Не, водиш го, докато не види с вътрешния си взор онова, което може да види всеки друг.
— Щом всеки друг може да го види, тогава думите на Рулад срещу мен са безсилни и значи съм прав, като ги пренебрегвам.
— Братко, не само на Рулад му липсва проницателност.
— Феар, нима желанието ти е сред синовете на Томад Сенгар да има врагове?
— Рулад не е враг — нито на теб, нито никой Едур. Той е млад и е жаден за кръв. Ти някога вървеше по неговия път, затова те моля да си спомниш какъв бе самият ти тогава. Не му е времето сега да си нанасяме рани, от които ще останат белези. А за един некръвен воин презрението нанася най-дълбоката рана.
Трул се намръщи, но каза:
— Съзирам истина в думите ти, Феар. Ще се постарая да прикривам безразличието си.
Брат му не реагира на сарказма.
— Съветът се събира в цитаделата, братко. Ще влезеш ли в кралската зала редом до мен?
Трул омекна.
— За мен е чест, Феар.
Обърнаха гръб на черната вода и не видяха белите криле, плъзнали се над ленивите вълни малко по- навътре от брега.
Преди тринайсет години Удинаас беше младши моряк в третата година от изкупуването на фамилния дълг към търговеца Интарос от Трейт, най-северния град на Ледер. Чиракуваше на борда на китоловния кораб „Брънт“ — връщаха се от водите на Бенеда. Промъкнаха се под прикритието на мрака, убиха три кита и тъкмо влачеха труповете на буксир към неутралните води западно от Калах, когато ги подгониха пет кораба К’ортан на хиротите.
Капитанската алчност предреши съдбата им — капитанът не пожела да изостави улова.
Удинаас помнеше добре лицата на помощниците на китоловеца, а и неговото, когато ги вързаха на гърба на единия кит, за да ги оставят на акулите и денрабъ, докато простите моряци бяха прибрани от кораба с всички железни сечива и други вещи, понравили се на едурите. След това тъмни духове се нахвърлиха върху „Брънт“, за да погълнат и разкъсат мъртвото дърво на ледерийския кораб. Петте кораба К’ортан от черно дърво пък вързаха на буксир двата кита и отплаваха обратно към брега — оставиха третия кит на хищниците от морските дълбини.
Удинаас беше останал безразличен към ужасната съдба на капитана и помощниците му. Беше длъжник по рождение, както и баща му, и неговият баща преди това. Изкупването на дълг и робството бяха две думи за едно и също нещо. А и робският живот при хиротите не беше чак толкова суров. Покорството се възнаграждаваше със закрила, облекло и заслон срещу дъжд и сняг, а доскоро — и с обилна храна.
Една от многото задачи на Удинаас в домакинството на Сенгар бе да кърпи мрежите на четирите кнарски рибарски лодки, собственост на знатната фамилия. Тъй като го бяха пленили като моряк, не му се разрешаваше да напуска сушата и кърпенето на мрежите и връзването на каменните тежести край брега южно от речното устие бе единственият повод да се доближи до водата на откритото море. Не че изпитваше някакво желание да избяга от едурите. В селото имаше много роби — все ледерии, разбира се — така че не му липсваше компанията на родственици, колкото и окаяна да беше тя. Удобствата на Ледер също не бяха достатъчно изкушение, за да опитва нещо, което беше буквално невъзможно — спомняше си, че беше виждал такива удобства, но никога не им се беше радвал. И най-сетне, Удинаас страстно мразеше морето, също както го мразеше, докато беше моряк.
Беше видял в гаснещата светлина двамата най-големи синове на Томад Сенгар на морския бряг, от другата страна на речното устие, и не го изненадаха смътните, почти неразличими слова, които си размениха. Ледерийски кораби бяха ударили отново — вестта се беше разнесла бързо сред робите още преди младият Рулад да стигне до входа на цитаделата. Беше свикан съвет, което трябваше да се очаква, и Удинаас допускаше, че много скоро ще има клане — съчетание от свирепата жестокост на острото желязо и чародейството, присъщо за всеки сблъсък с ледериите от юга. Честно казано, Удинаас желаеше успех на едурите. Отнетите от ледериите тюлени ги заплашваха с глад, а по време на глад първи страдаха робите.
Удинаас добре разбираше расата си. За ледериите златото беше всичко. Златото и неговото притежание определяха целия им свят. Власт, положение, почит — всичко това беше стока, която можеше да се купи с пари. Златото обвързваше цялото кралство, определяше всички отношения, хвърляше сянката си върху всеки акт и всяко решение. Непочтеният лов на тюлени бе само първият ход в коварната игра, която ледериите бяха прилагали безброй пъти срещу всяко племе отвъд границите си. За ледериите Едур не бяха по-различни. „Но са, глупци такива!“
Тъй или иначе, следващият ход щеше да дойде на Великата среща и Удинаас подозираше, че кралят- маг и неговите съветници, колкото и умни да бяха, ще влязат в капана на този „мирен договор“ като слепи старци. Безпокоеше го онова, което щеше да последва.
Като новоизлюпени рибки, понесени от вълната на прилива, народите на двете кралства щяха да се спуснат главоломно в дълбоки и гибелно опасни води.
Покрай него притичаха трима роби от домакинството на Бун, с вързопи сухи водорасли на раменете. Един подвикна:
— Пернатата вещица ще гадае тази нощ, Удинаас! Още докато се събира съветът.
Удинаас започна да сгъва мрежата върху дървената скара за сушене.
