В тъмното той затварял очи. Само денем ги отварял, защото разсъждавал така: нощта надвива взора и значи, щом няма да видиш почти нищо, струва ли си да се мъчиш да разкъсаш мрака?
Но чуйте и това. Дошъл той до ръба на сушата и открил морето, и го омаяла загадъчната вода. Омая, която изцяло завладяла ума му през целия онзи съдбовен ден. Виждал той как се движат вълните по целия бряг, непрестанно движение, което все заплашвало да погълне цялата суша, ала все не успявало. Взирал се в морето през бурните следобедни ветрове, гледал как с грохот прииждало нагоре по стръмния бряг и понявга то наистина стигало далече, ала винаги отново се отдръпвало навъсено.
Като дошла нощта, затворил очи и легнал да спи. Утре, решил, отново щял да го гледа това море.
Затворил очи в тъмното.
Приливите дошли с нощта и се завихрили около гиганта. Дошли приливите и го удавили, докато спял. Водата просмукала минерали в плътта му, докато не станал като камък, груба ръбеста скална грамада край брега. А сетне всяка нощ, хиляди години, приливите идвали да отмият формата му. Да заличат очертанията му.
Но не напълно. За да го видиш истински, трябва да гледаш в тъмното. Или да присвиеш очи в най-ярката слънчева светлина. Накриво да погледнеш, за да го зърнеш, или да съсредоточиш взора си върху всичко друго, но не и върху самия камък.
Тъмна сянка се понесе по обагрения в синкаво от привечерния сумрак сняг и мишките се пръснаха. Заситниха във всички посоки, обзети от дива паника, ала съдбата на една бе вече подпечатана. Ноктест крак издраска снега, разкъса косматата животинка и натроши крехките костички.
Улулицата се беше спуснала безшумно от клона си — понесе се над твърдия, осеян с излинели бурени сняг и дъгата на полета й, прекъсната за миг, докато грабваше мишлето от земята, отново се извиси, този път съпроводена от тежкия плясък на криле, към едно от близките дървета. Кацна на един крак и след миг започна да се храни.
Фигурата, притичала през поляната след десетина удара на сърцето, не видя нищо особено. Всички мишки се бяха пръснали, снегът бе достатъчно здрав, за да не останат дирите им по тях, а улулицата бе замръзнала сред клоните на смърча и проследи с ококорени очи фигурата, която мина забързано през голото сечище. След като тя се скри, улулицата продължи да се храни.
Здрачът беше за ловците, а тази нощ тепърва започваше за хищната птица.
Мислите на Трул Сенгар се рееха далече, та затова не забелязваше обкръжаващия го лес — беше необичайно разсеян спрямо всички знаци и подробности, които предлагаха горите. Не се спря дори да поднесе изкупителна жертва на Шелтата Лор, Дъщерята Здрач, най-почитаната от Трите Дъщери на Бащата Сянка — макар че щеше да й се отплати утре, по залез-слънце — а преди това беше вървял невнимателно през петната задържала се светлина, изпъстрили пътеката, с риск да привлече вниманието на Сукул Анкаду, Дъщерята на Измамата, знайна също и с името Пъстрата.
Лежбищата на Калах гъмжаха от тюлени. Бяха дошли рано и изненадаха Трул, докато събираше нефрит над бреговата линия. Само по себе си идването на тюлените щеше да предизвика само възбуда у младия Тайст Едур, но бяха дошли и хора, с кораби, и ловът бе в разгара си.
Ледерии — светлокожите хора от юга.
Можеше да си представи гнева на цялото село, към което вече се приближаваше, щом им донесеше вестта — гняв, който споделяше и той. Това навлизане в териториите на Едур беше безочливо, кражбата на тюлени, които по право принадлежаха на неговия народ, бе нагло нарушение на старите споразумения.
Сред ледериите имаше глупци, също както и сред едурите. Трул не можеше да си представи, че това нарушение е разрешено от властниците им. Само два лунни цикъла оставаха до Великата среща. Едно кръвопролитие сега нямаше да донесе полза на никоя от двете страни. Едурите имаха право да нападнат и унищожат корабите на натрапниците, но пратеничеството на ледериите щеше да се разгневи заради избиването на техни граждани, дори тези граждани да са нарушили законите. Шансът да се споразумеят за нов мир току-що бе станал нищожен.
А това безпокоеше Трул Сенгар. Тъкмо бе завършила една дълга и жестока война за Едур: мисълта, че може да започне нова, беше непоносима.
Трул не бе посрамил братята си във войните за покоряване. На широкия си колан носеше редица от двайсет оцапани с кръв нита, всеки — знак за победа в двубой, а от тях седем бяха обкръжени с бяла боя — знак за истинско убийство. Сред мъжките чеда на Томад Сенгар само коланът на по-големия му брат се гиздеше с повече трофеи, което си беше съвсем в реда на нещата, предвид изпъкващия със силата и ръста си сред воините на хирот Феар Сенгар.
Разбира се, битките срещу другите пет племена на Едур бяха стриктно обвързани с правила и възбрани и дори в големите сражения имаше само шепа убити. И все пак завоеванията бяха изтощителни. Срещу ледериите нямаше правила, които да ограничат воините на Едур. Никакво броене на победни двубои. Само избиване. Не бе задължително и врагът да държи оръжие в ръката си — дори безпомощните и невинните щяха да познаят захапката на меча. Такова клане петнеше еднакво и воин, и жертва.
Но Трул знаеше много добре, че макар да осъжда предстоящото убийство, го прави само пред себе си — щеше да тръгне редом с братята си с меч в ръката, за да наложат суровата присъда на Едур над вероломните нарушители. Нямаше избор. Обърнеха ли гръб на такова престъпление, щяха да последват нови — на безкрайни вълни.
Мина тичешком покрай работилниците за щавене на кожи с коритата и облицованите с камъни ями. Малцината ледерийски роби бързо се запревиваха в почтителни поклони. Високите кедрови дънери на селската палисада се издигнаха оттатък полето; във въздуха се стелеше пушек. От двете страни на тясната пътека към портата се простираха разорани черни ниви. Зимата току-що бе започнала да отпуска суровата си хватка и до първата сеитба имаше седмици. Посред лято трийсетина различни вида растения щяха да са изпълнили полето, за да осигурят на селото храна, лекове, влакно и храна за стоката, много от тези трийсет вида щяха да са разцъфтели в пищно разнообразие и да привлекат пчелите, от които щеше да дойде медът и восъкът. Жените на племето надзираваха робите при такива жътви. Мъжете пък обикаляха горите да секат дърва или да ловуват; други отплаваха с кнарските кораби, също на лов.
Или така поне щеше да е, докато мирът властваше над племената. Последните десетина години бяха свидетели на повече отряди, тръгнали за набези, вместо на лов, затова хората често страдаха. Допреди войната гладът никога не бе застрашавал Едур. Трул искаше това разорение да свърши. Ханан Мосаг, кралят-магьосник на хиротите, вече бе станал върховен господар на всички едурски племена. От безразборната гмеж воюващи помежду си народи бе изкована конфедерация — но Трул знаеше много добре, че това е съюз само на думи. Ханан Мосаг държеше за заложници първородните синове на покорените вождове — неговия кадър К’риснан — и властваше като диктатор. Е, мир на върха на меча, но все пак мир.
От портата излезе един от братята му и Трул спря и каза:
— Добра среща, Бинадас.
На гърба на по-младия му брат бе стегнато копие, беше преметнал през рамо козинява торба, отпусната на бедрото; от другата страна висеше дълъг меч в дървена, обшита с кожа ножница. Бинадас беше с половин глава по-висок от Трул, с лице, загрубяло като дрехите му от еленова кожа. От тримата братя на