Шон направи пауза и се обърна към Джонсън, но така, че съдебните заседатели да видят отвратеното изражение на лицето му.
— И днес давате показания, в очакване на нова присъда, нали мистър Джонсън? Споразумяхте ли се?
— Обещаха да ме оставят на мира.
— Кои? — попита Шон и присви очи.
— Прокурорът и ченгето. — Джонсън посочи към масата на обвинението.
Шон проследи погледа му до Гамбоа и Лоуънстайн.
— Става дума за мистър Лоуънстайн и сержант Том Гамбоа, нали?
— Да.
— Нямам повече въпроси.
Шон се върна на своята масата и хвърли бележника си с доволна усмивка. Потупа Чад по рамото, сякаш бе решил всички проблеми. Но знаеше, че не е така. Как колата на Робин бе попаднала у Джонсън, освен ако Чад не му я е дал? И ако му я е дал, какво е станало с Робин Пенроуз? Колкото и неприятен да беше Франк Джонсън, след като съдебните заседатели останеха сами, нямаше как да не си зададат този въпрос, ако искат да са обективни докрай. Показанията на Джонсън потвърждаваха вината на Чад, независимо от всичко останало — в това не можеше да има никакво съмнение.
Маклин закри заседанието и залата се опразни веднага. Лоуънстайн кимна на Шон, когато той мина покрай него, и дръпна Гамбоа настрана в коридора.
— Какво стана с другия свидетел?
— Онзи, който лежа в една килия с Чад ли? Ще потвърди, че Къртис му е разказал всичко. Как я е убил, как се е отървал от трупа… Всичко, с изключение на това, къде е тялото.
— Добре — потупа го по рамото прокурорът.
— Не е чак толкова добре — поклати глава Гамбоа. — Получих бележка, в която ми казва, че ако ще дава показания, иска да знае повече подробности за делото.
Лоуънстайн сви рамене.
— Използвал ли си го друг път? — попита прокурорът, без да обръща внимание на думите му.
— Аз лично не, но отделът… — Сержантът млъкна и изгледа Лоуънстайн заплашително. — Слушай, не ми харесва тази работа. Даваш си сметка за какво става дума, нали? Иска да знае колкото се може повече подробности, за да не могат да го хванат в крачка.
— Сержант — каза Лоуънстайн и улови Гамбоа за ревера, — пет пари не давам дали ти харесва, или не. Франк Джонсън ни беше полезен, но човек никога не може да е сигурен какво се върти в главите на онези шибани клоуни, съдебните заседатели. Искам да съм сигурен, че Барет ще спечели скапаното дело, само ако влезе в съдебната зала с Робин Пенроуз под ръка. — Прокурорът сви юмрук. — Така ще пречупим гръбнака на това копеле.
— Слушай, аз не съм света вода ненапита, но мисля, че отиваш твърде далеч.
— Не се прави на праведен пред мен, Гамбоа! Защо мислиш, че работиш по този случай? Защото винаги правиш всичко възможно, за да заковеш обвиняемия. Така ще постъпиш и сега.
Гамбоа не отговори.
— Значи ще му покажеш полицейските доклади и ще му обясниш какво се иска от него — продължи Лоуънстайн. — Не го принуждаваш да лъже.
Къртис е виновен, нали?
— Предполагам — кимна полицаят.
— Това е важното. Всичко останало са подробности. Какво му обеща?
— Да не лежи предишната условна присъда и да получи нова условна присъда за делото с наркотиците.
— Добре. Продължавай да действаш.
Лоуънстайн си играе с делата, като че ли играе карти, помисли си Гамбоа. Отказва се от дребните игри, за да направи големия удар.
Точно това правеше надутото копеле. Не го интересуваше дали фалшивият свидетел, след като му свърши работа, няма да отиде и да изнасили още пет или шест възрастни жени, стига на първа страница във вестниците да пише: „Лоуънстайн печели нашумяло дело“. На Гамбоа му се догади.
— Барет научил ли е за него? — попита прокурорът.
— Още не.
— Чудесно! Искам да запазя тази изненада колкото се може по-дълго.
Когато приключи със свидетелите на защитата, ще призова твоя човек за опровержение. Все пак ще трябва да уведомим Барет, защото Маклин може да се заяде. Ще му дадеш доклада след като аз ти кажа.
Гамбоа кимна.
— В ръцете ни е — заяви Лоуънстайн и сви юмрук. — Когато разбере за какво става дума, ще ни моли за милост. Ще настоява да му искаме непредумишлено убийство. И тогава ще му покажа среден пръст!
— Искаш да кажеш, че оттегляш предложението си?
— Или убийство първа степен, или нищо — засмя се злобно прокурорът. — Възможно е дори да има утежняващи вината обстоятелства. Ще видим дали ще успеем да му уредим резервация за газовата камера.
Глава двайсет и девета
Последният свидетел на обвинението — майката на Робин Пенроуз, беше готова да даде показания и Шон знаеше, че не му остава много време.
След това обвинението щеше да изслуша неговите свидетели. Би могъл да спечели малко време, като разпита възрастната жена обстойно, макар че от това едва ли би имал някаква полза — най-често съдебните заседатели изпитват симпатии към майката на жертвата. Времето обаче му бе нужно, за да може Мак да се добере до някаква конкретна информация, която да обърне нещата в тяхна полза. Ако Мак не постигнеше нищо, щеше да разчита единствено на няколкото души, които си мислеха, че са виждали Робин Пенроуз след изчезването й. Нямаше представа как биха се държали при кръстосания разпит. Лоуънстайн беше опитен и много лесно щеше да ги въвлече в противоречия и съмнения.
Но не можеше да очаква нищо по-добро в дело като това. Не можеше да прецени дали нещата вървят добре, защото никога не бе участвал в подобен процес, както и всички останали, между другото. Единствената му утеха беше, че и Лоуънстайн изпитва същите съмнения. Никой от двамата не можеше реално да прецени шансовете си за успех. Шон си даваше сметка, че ако иска да спечели, особено след показанията на Джонсън, ще трябва да изрови нещо по-съществено и се молеше Мак да успее.
Детективът се обади на втория ден, късно вечерта след повторното си заминаване за Лас Вегас.
— Някой от хотела разпозна ли състарената снимка? — попита Шон нетърпеливо.
— Не става за пред съда — отговори Мак. — Теруилигър и Фелипе, шофьорът, казаха, че снимката прилича на възрастната жена, но не могат да се закълнат, че е тя.
— По дяволите! — изруга Шон и хвърли химикалката си на масата. — Значи потъваме!
— Не бързай толкова. В банката попаднах на златна жила. Една от служителките я разпозна.
— Сериозно ли говориш? — Шон наостри уши.
— Да. Още като й показах снимката, разбрах, че е виждала тази жена.
Само че не искаше да ми каже нищо, защото се страхуваше да не изгуби работата си. Наложи се да й кажа, че съм от друг град и да й покажа значката си.
— Каква значка?
— Старата ми значка от полицията. Още не съм я върнал.
Шон подсвирна.
— Свърши ли работа?
— И още как! Разбира се, наложи се да добавя и хилядарка. — Мак нямаше лесно да се откаже от допълнителни средства за разследването.
