с нещата, които са си казали, че и двамата не желаят повече да бъдат женени един за друг. Ужасно са нещастни.
— Благодаря ти, Еранд — рече Поулгара, след това се обърна към Дурник и каза: — Трябва да опаковаме някои неща.
— Така ли? — Той изглеждаше мъничко изненадан.
— Отиваме в Рива — заяви непоколебимо вълшебницата.
4.
В Камаар Белгарат се натъкна на стар свой приятел в кръчмата близо до пристанището. Той доведе брадатия, облечен в кожени дрехи черек в странноприемницата, където бяха отседнали, и Поулгара хвърли изпитателен поглед към олюляващия се моряк.
— От колко време не си изтрезнявал, капитан Грелдик? — попита без заобикалки тя.
— А кой ден сме днес? — беше неясният му отговор.
Поулгара му отговори.
— Изумително! — възкликна морякът и се оригна. — Простете — извини се той. — Изглежда, ми се губят няколко дни.
— Грелдик — заговори вълшебницата, — защо задължително се напиваш всеки път, когато слезеш на някое пристанище?
Грелдик се вгледа замислено в тавана и почеса брадата си.
— След като вече спомена това, Поулгара, взе да ми се струва, че наистина постъпвам така. Никога не съм мислил по този въпрос, но щом ти казваш…
Тя го изгледа остро, ала погледът, с който й отвърна капитанът, беше съвсем съзнателно дързък.
— Не си губи времето, Поулгара — каза той. — Не съм женен, никога не съм бил женен и никога няма да се оженя. Няма да съсипя живота на нито една жена с поведението си и съм напълно убеден, че никоя жена на света няма да съсипе моя. Белгарат ми каза, че искаш да отидеш до Рива. Ще събера екипажа си и утре призори тръгваме с първия прилив.
— Екипажът ти ще бъде ли достатъчно трезвен да изведе кораба от пристанището?
Грелдик вдигна рамене.
— Може да се сблъскаме с един-два толнедрански търговски кораба, но в края на краищата все ще излезем в открито море. Независимо дали е пиян, или трезвен, моят екипаж е най-добрият по всички морета и океани на света. Ще те заведем до кея в пристанището на Рива рано следобед вдругиден — освен ако морето не замръзне дотогава. В такъв случай ще пристигнем два часа по-късно. — Морякът отново се оригна. — Извинете ме — измърмори той, олюля се и я погледна с гурелясалите си очи.
— Грелдик! — възкликна възхитено Белгарат. — Ти си най-храбрият мъж на света.
— Морето не ме плаши — отговори Грелдик.
— Въобще нямах предвид морето.
Към обяд на следващия ден корабът на Грелдик вече пореше пенливите вълни, тласкан от свежия бриз. Неколцина от по-неразположените членове на екипажа се олюляваха по палубата, държаха се за перилата и внимателно държаха под око кърмата. Там стоеше Грелдик; очите му бяха подпухнали, а самият той, очевидно страдащ мъчително, стискаше здраво лоста на кормилото.
— Няма ли да свалиш някои от платната? — попита го Белгарат.
— Че защо?
— Защото ако не го направиш, при този вятър мачтата на кораба ще се прекърши.
— Ти се занимавай с вълшебствата си, Белгарат — отвърна му Грелдик. — Остави плаването на мен. Движим се с добра скорост. Първо ще се огънат дъските на палубата и едва тогава ще настъпи някаква опасност за мачтата.
— И колко време след огънатите дъски ще се прекърши мачтата?
Грелдик вдигна рамене.
— След около минута — най-често става така.
Белгарат го погледа малко, после каза:
— Предпочитам да се пъхна в трюма.
— Добро хрумване.
Привечер вятърът утихна и през нощта корабът на Грелдик продължи да се носи сред укротеното море. Звездите се показваха от време на време, но и тази светлина беше достатъчна; когато на следващата сутрин слънцето изгря; нямаше никакви вълни — точно както бе предсказал своенравният капитан. Преди пладне на хоризонта на запад се показаха тъмните стърчащи върхове, увенчаващи планината на Острова на ветровете. Корабът отново започна да се мята като буен кон сред белите гриви на вълните под студеното синьо небе. Широка усмивка грееше върху брадатото лице на Грелдик, докато корабът му политаше надолу в морската бездна, люлееше се и се тресеше, но въпреки това продължаваше напред през бурното море, изхвърляйки водопади от пръски всеки път, когато се врязваше в някоя голяма вълна.
— Много ненадежден човек — заяви Поулгара и изгледа неодобрително капитана.
— Но изглежда, че наистина е добър моряк, Поул — меко отбеляза Дурник.
— Не това имах предвид, Дурник.
— О, да.
Корабът се промъкна без затруднение между двата скалисти носа и навлезе в заслоненото пристанище на град Рива. Сивите каменни постройки се издигаха стръмно към тъмните, заплашителни назъбени стени на Цитаделата, която бдеше като мрачен страж над града и пристанището.
— Това място изглежда безрадостно — отбеляза Дурник. — Безрадостно и негостоприемно.
— Точно такава е била целта на хората, когато са построили града — отговори му Белгарат. — Те всъщност не са искали да имат много посетители.
Грелдик завъртя лоста на кормилото и корабът разряза с носа си тъмната вода и пое направо към каменния кей. В последния възможен момент капитанът отново обърна лоста на кормилото, кърпените платна по мачтите заплющяха, корабът измина последните няколко метра и блъсна лекичко покритите с кора сол камъни на кея.
— Мислиш ли, че някой е забелязал пристигането ни и е съобщил на Гарион? — попита Дурник.
— Очевидно — отвърна Белгарат и посочи към сводестата порта, която току-що се бе отворила, разкривайки широко каменно стълбище. То извеждаше нагоре във вътрешността на дебелите високи стени, отбраняващи Рива откъм морето. Няколко мъже — външният им вид издаваше, че са от кралския двор — излязоха през портата; в центъра на групата крачеше висок млад мъж с пясъчноруса коса и сериозно лице.
— Хайде да минем от другата страна на кораба — предложи Белгарат на Дурник и Еранд. — Искам да го изненадаме.
— Добре дошъл в Рива, капитан, Грелдик. — Еранд разпозна гласа на Гарион, макар че сега той звучеше по-сигурно, по-зряло.
Грелдик го изгледа оценяващо изпод присвитите си клепачи.
— Пораснал си, момче — обърна се той към краля на Рива. Човек, свободен като Грелдик, не изпитваше нужда да употребява обичайните изразни средства, показващи почит и уважение.
— Това напоследък сполита всички — отвърна сухо Гарион. — Почти всеки човек на моята възраст може да се похвали с подобно постижение.
— Доведох ти няколко посетители — съобщи му Грелдик.
Усмихнат, Белгарат прекоси палубата, следван от Дурник и Еранд.
— Дядо, ти?! — изумено възкликна Гарион. — Какво правиш тук? Ами Дурник… и Еранд?
— Всъщност това хрумна на леля ти — обясни му Белгарат.
— Значи и леля Поул е тук?
— Разбира се — намеси се спокойно Поулгара, която тъкмо излизаше от ниската кабина под кърмата.
— Лельо Поул! — възкликна Гарион.
— Не се взирай така в мен, Гарион — каза тя и оправи яката на синята си пелерина. — Не е
