Дурник?
— Благодаря, Белгарат — отвърна Дурник, — но за мен е все още малко рано.
— Поул? — Белгарат предложи питието на дъщеря си.
— Не ставай смешен.
— Както искаш. — Белгарат сви рамене, запуши бутилката и я пъхна под туниката си. — Ще продължим ли? — предложи той. — До Долината на Алдур е много далеч. — След това бавно пое напред.
Тъкмо преди каруцата да тръгне, Еранд погледна към Камаар и забеляза от портата да излизат конници. Проблясъците от отразената светлина съвсем недвусмислено подсказваха, че поне някои са облечени в излъскана стомана. Еранд обмисли дали да спомене това пред другите, но реши да не го прави. Отново се отпусна на мястото си и се вгледа в дълбокото синьо небе, осеяно с пухкави бели облаци. Еранд обичаше утрините. Призори денят винаги изглеждаше изпълнен с обещания. Разочарованието обикновено идваше по-късно.
Войниците, излезли от Камаар, ги настигнаха след около една миля. Командирът на отряда беше еднорък сендарски офицер с умно лице. Неговите конници останаха след каруцата, а той излезе напред.
— Ваша светлост — поздрави той Поулгара с официален тон, като направи скован поклон от седлото.
— Генерал Брендиг — отвърна тя и кимна леко в знак на уважение. — Тази сутрин сте станали рано.
— Войниците винаги стават рано, ваша светлост.
— Брендиг — прекъсна го Белгарат малко раздразнено. — Дали фактът, че се срещаме, е чиста случайност, или ни преследвате с някаква цел?
— Сендария е много подредено кралство, древни — отвърна любезно Брендиг. — Опитваме се да устроим нещата така, че да изключим всякакви съвпадения.
— Така си и мислех — отбеляза кисело Белгарат. — И какво е намислил сега Фулрах?
— Негово величество реши, че имате нужда от подходящ ескорт.
— Зная пътя, Брендиг. Правил съм това пътешествие доста пъти.
— Убеден съм, че е така, древни Белгарат — учтиво се съгласи Брендиг. — Ескортът просто е израз на приятелство и уважение.
— Да приема ли тогава, че ще проявиш настоятелност?
— Заповедта си е заповед, древни.
— Може ли да пропуснем това обръщение? — помоли Белгарат жално.
— Тази сутрин баща ми усеща тежестта на годините, генерале — усмихна се Поулгара. — Всяка една от седемте хиляди.
Брендиг почти се усмихна.
— Разбирам, ваша светлост.
— Защо тази сутрин се държите толкова официално, милорд Брендиг? — попита тя. — Сигурна съм, че се познаваме достатъчно добре, за да се откажем от тези глупости.
Брендиг я погледна въпросително.
— Спомняте ли си, когато се срещнахме за пръв път? — попита той.
— Доколкото си спомням, това се случи, докато ни арестувахте нали? — отбеляза усмихнат Дурник.
— Ами… — Брендиг се изкашля от неудобство. — Не беше точно така, друже Дурник. Всъщност аз просто предадох поканата на негово величество да го посетите в двореца. Във всеки случай лейди Поулгара, вашата високоуважаема съпруга, се представяше като херцогинята на Ерат, ако си спомняте.
Дурник кимна.
— Да, май беше точно така.
— Напоследък имах възможност да проуча някои стари хералдически книги и открих нещо наистина забележително. Знаете ли, друже Дурник, че съпругата ви наистина е херцогиня на Ерат?
Дурник примигна и невярващо попита:
— Поул?
Поулгара вдигна рамене и отвърна:
— Почти бях забравила. Това беше толкова отдавна…
— Въпреки това титлата ви е все още валидна, ваша светлост — увери я Брендиг. — Всеки земевладелец в областта Ерат плаща ежегоден малък данък по сметка на ваше име в Сендар.
— Колко досадно! — възкликна тя.
— Я почакай, Поул — остро я прекъсна Белгарат. Очите му изведнъж светнаха остро. — Брендиг, каква е сумата в сметката на дъщеря ми — би ли ми казал приблизителната цифра?
— Доколкото зная, няколко милиона — отвърна Брендиг.
— О! — възкликна Белгарат с широко отворени очи. — О, о, о!
Поулгара го изгледа изпитателно, после рязко попита:
— Какво си наумил, татко?
— Просто се радвам за тебе, Поул — отвърна той с ентусиазъм. — Всеки баща би бил щастлив да научи, че чедото му се справя така добре с живота. — Той отново се обърна към Брендиг. — Кажи ми, генерале, кой управлява богатството на дъщеря ми?
— За него е отговорна кралската корона, Белгарат — отговори Брендиг.
— Какво ужасно бреме за бедния Фулрах — замислено каза Белгарат. — Като се вземат предвид всичките му други задължения, вероятно аз би трябвало…
— О, не, стари вълко — прекъсна го твърдо Поулгара.
— Просто си помислих…
— Да, татко. Зная какво си помисли. Парите са на прекрасно място.
— Никога през живота си не съм бил богат — измърмори Белгарат с тъжен копнеж.
— В такъв случай разкошът не ти липсва, нали?
— Ти си безжалостна жена, Поулгара — да оставяш стария си беден баща в лишения.
— Живял си без пари и имущество хиляди години, татко. Не зная защо, но съм почти убедена, че и сега ще оцелееш без тях.
— А как си станала херцогиня на Ерат? — обърна се Дурник към жена си.
— Направих услуга на херцога на Воу Вейкюн — отговори тя. — Беше нещо, което никой друг не можеше да стори. Той ми беше много благодарен.
Дурник изглеждаше изумен.
— Но Воу Вейкюн е унищожен преди хиляди години — възрази той.
— Да, зная.
— Мисля, че ще ми е доста трудно да привикна с всичко това.
— Знаеше, че не съм като другите жени — напомни му тя.
— Да, но…
— Наистина ли има някакво значение каква е възрастта ми? Нима тя променя нещата?
— Не — веднага отговори Дурник. — Не променя нищичко.
— Тогава не се тревожи за това.
Продължиха с леки преходи през южна Сендария. Всяка вечер отсядаха в солидните удобни ханове, ръководени от толнедранските легионери, които патрулираха и поддържаха императорското шосе. Групата им пристигна в Мурос в следобеда на третия ден след тръгването им от Камаар. Огромни стада от Алгария бяха струпани на десетки акри земя на изток от града. Облаците прах, които се вдигаха изпод копитата им, скриваха небето. Мурос не беше приятен град през сезона, когато тук пристигаха стадата. Беше горещ, мръсен и шумен. Белгарат предложи да го подминат и да пренощуват в планината, където прахта щеше да е по-малко, а съседите — не така гръмогласни.
— Нима възнамерявате да ни придружите през целия път до Долината? — обърна се той към генерал Брендиг, след като отминаха стадата и вече вървяха по Големия северен път към планините.
— Всъщност не, Белгарат — отвърна Брендиг, взирайки се към група алгарски конници, които приближаваха към тях по пътя. — Вече е време да поема по обратния път.
Водачът на алгарските ездачи беше висок мъж с орлов нос, облечен в кожени дрехи, с гарвановочер кичур коси, разпилени по раменете му. Когато стигна до каруцата, той изопна юздите на коня си, кимна на
