сендарския офицер и тихо каза:
— Генерал Брендиг.
— Милорд Хетар — отвърна учтиво Брендиг.
— Какво правиш тук, Хетар? — попита Белгарат.
Хетар отвори широко очи.
— Просто прекарах стадо добитък през планините, Белгарат — отвърна невинно той. — Сега се връщам и си помислих, че бихте имали нужда от компания.
— Колко странно, че си се озовал точно тук точно сега.
— Странно, нали? — Хетар погледна Брендиг и намигна.
— Да не би да играете някаква игра? — попита ги Белгарат. — Няма нужда някой да ме надзирава и определено не ми трябва военен ескорт където и да отида. Способен съм сам да се грижа за себе си.
— Всички знаем това, Белгарат — каза успокоително Хетар и погледна към каруцата. — Приятно ми е да те видя отново, Поулгара — продължи любезно той, след което измери Дурник с твърде лукав поглед и добави: — Семейният живот ти се е отразил добре, приятелю. Мисля че си напълнял с няколко килограма.
— Бих казал, че и твоята жена слага по няколко лъжици допълнително в чинията ти. — Дурник се усмихна на приятеля си.
— Нима започва да личи? — попита Хетар.
Дурник сериозно кимна и каза:
— Само мъничко.
Хетар направи скръбна гримаса, след това едва доловимо намигна на Еранд. Еранд и Хетар се разбираха добре, вероятно защото нито единият, нито другият не изпитваше горещо желание за запълва тишината с празни разговори.
— Сега ще ви оставя — заяви Брендиг. — Пътуването беше удоволствие за мен. — Той се поклони на Поулгара, кимна на Хетар и следван от конниците си, пое обратно към Мурос.
— Ще си поговоря с Фулрах за това — заяви мрачно Белгарат, после се обърна към Хетар. — А също и с баща ти.
— Това е една от цените, които човек трябва да заплати заради своето безсмъртие, Белгарат — отвърна любезно Хетар. — Хората изпитват уважение към тебе дори когато ти се ще да не го правят. Ще тръгваме ли?
Планините на източна Сендария не бяха толкова високи, че да направят пътуването неприятно. Пред и зад каруцата яздеха алгарски воини със свирепи лица; групата се движеше с лек, равномерен ритъм по Големия северен път, прекосяващ гъсти зелени гори и буйни планински потоци. По едно време, когато бяха спрели, за да дадат почивка на конете, Дурник слезе от каруцата, приближи се до края на пътя и замислено огледа дълбокия вир под един малък пенлив водопад.
— Трябва ли да бързаме особено? — попита той Белгарат.
— Всъщност не. Защо?
— Помислих си, че това е приятно място, където можем да спрем за обяд — отговори ковачът.
Белгарат се огледа.
— Щом искаш.
— Добре. — Със същия леко разсеян израз Дурник отиде до каруцата и извади от багажа макара с тънка, намазана с восък връв. Внимателно завърза кукичка, украсена с ярки цветни нишки, и започна да се оглежда за пръчка. След пет минути вече стоеше на един голям камък, стърчащ над вира, и мяташе въдицата в бурните води под водопада.
Еранд отиде до брега на потока, за да го наблюдава. Дурник хвърляше въдицата си така, че бързотечащата зелена вода да изтегля примамката му в дълбокото.
След около половин час Поулгара им извика:
— Еранд, Дурник, обядът е готов.
Еранд покорно тръгна към каруцата, макар че очите му копнееха да се завърнат към бързата вода. За миг Поулгара го погледна с разбиране, след това сложи месото и сиренето, които му беше отрязала, върху парче хляб — така момчето можеше да занесе обяда си до брега на потока.
— Благодаря — само каза то.
Дурник продължаваше да лови. Лицето му бе напрегнато. Поулгара се приближи към вира и извика:
— Дурник. Обяд.
— Да — отвърна той, без да откъсва очи от водата. — Идвам. — И хвърли въдицата още веднъж.
Поулгара въздъхна и измърмори:
— Е, добре. Всеки мъж има нужда поне от един порок.
След около още половин час Дурник изглеждаше объркан. Той скочи от камъка на брега на потока, почеса се по главата и се взря озадачено във водовъртежа.
— Зная, че са там — обърна се той към Еранд. — Почти мога да ги почувствам.
— Тука. — Еранд посочи дълбокия, едва-едва помръдващ въртоп недалеч от брега.
— Струва ми се, че са по-навътре, Еранд — отвърна Дурник със съмнение.
— Тука — повтори Еранд и отново посочи мястото.
Дурник вдигна рамене.
— Щом казваш — рече той несигурно и хвърли кукичката във въртопа. — Но въпреки това мисля, че са по-навътре, в главното течение.
След малко пръчката му се сви в напрегната, трепереща дъга.
Само за пет минути той хвана още три пъстърви — дебели тежки риби със сребристи кореми и челюсти, пълни с остри като игли зъби.
— Защо ти трябваше толкова време да намериш точното място за ловене? — попита Белгарат по-късно следобед, когато отново бяха излезли на пътя.
— Човек трябва да претърсва методично такива вирове, Белгарат — обясни Дурник. — Започваш от единия им край, докато стигнеш до другия. Трябва постоянно да хвърляш въдицата.
— Разбирам.
— Това е единственият начин, по който си сигурен, че си проверил навсякъде.
— Разбира се.
— Въпреки това аз бях почти напълно сигурен къде са.
— Естествено.
— Просто исках да го направя както трябва. Убеден съм, че ме разбираш.
— Абсолютно — отвърна сериозно Белгарат.
След като прекосиха възвишенията, поеха на юг през обширните алгарски равнини. Стада добитък и табуни коне пасяха в огромното зелено море, което се люлееше под непрестанните пориви на източния вятър. Макар че Хетар упорито ги убеждаваше да отседнат в Крепостта на алгарските родове, Поулгара отклони предложението му.
— Съобщи на Чо-Хаг и Силар, че можем да ги посетим по-късно — каза тя. — Но наистина трябва да стигнем до Долината. Вероятно ще ни трябва по-голямата част от лятото, докато отново успеем да направим къщата на майка ми обитаема.
Хетар кимна сериозно, след това махна с ръка за поздрав и заедно с конниците си препусна през хълмистата прерия към подобната на планинско възвишение Крепост на своя баща Чо-Хаг, главатаря на племенните вождове на Алгария.
Къщата, принадлежала някога на майката на Поулгара, се намираше в подножието на безкрайните хълмове в северния край на Долината на Алдур. Блестящ поток течеше през уединената долчинка, наоколо се простираха гори — брези, смесени с кедри — обграждащи долината от всички страни. Беше изградена от пясъчник — сиви, червеникавокафяви, бежови като пръст плочи, които се съчетаваха красиво една с друга. Широката ниска постройка бе останала необитаема в продължение на повече от три хиляди години; сламеният покрив, вратите и рамките на прозорците отдавна се бяха предали пред природните стихии. От къщата бяха останали само стените, в стаите бяха пораснали къпини, протягащи клони към откритото небе. Ала от сградата се излъчваше особено чувство на очакване, сякаш Поледра, жената, която някога бе
