— Тогава значи не е било подслушване, нали?
Белгарат се обърна рязко и погледна през рамо момчето, което седеше зад него.
— Твърде интересен довод за млад човек като тебе. Как ти хрумна?
Еранд сви рамене.
— Просто така. Те винаги ли пасат тук? — И момчето посочи десетина червеникавокафяви елена, които се хранеха спокойно наблизо.
— Правят го, откакто се помня. Присъствието на Алдур не позволява на животните да си нанасят вреди.
Минаха край две красиви кули, свързани с почти ефирен мост, образуващ грациозна дъга. Белгарат обясни на момчето, че те принадлежат на Белтира и Белкира, вълшебниците близнаци, между чиито умове имало толкова тясна връзка, че единият винаги завършвал изречението, започнато от другия. След малко минаха край друга кула, изработена така изящно от розов кварц, че сякаш се носеше като скъпоценен розов камък сред потрепващия въздух. Тази кула, каза му Белгарат, била на гърбавия Белдин, който заобикалял собствената си грозота с толкова изтънчена красота, че човек не можел да си поеме дъх.
Най-сетне стигнаха до ниската удобна кула на Белгарат и слязоха от коня.
— Е — рече старецът, — пристигнахме. Хайде да се качим горе.
Стаята на върха на кулата беше голяма, кръгла и невероятно задръстена с най-различни предмети. Белгарат я огледа и очите му придобиха израз на човек, победен от своя враг.
— Ще ми трябват седмици… — измърмори той.
Много неща в помещението привлякоха погледа на Еранд, но той знаеше, че потъналият в мрачно настроение Белгарат не би пожелал нито да му покаже, нито да му обясни нещо. Момчето отиде до камината, намери потъмняла пиринчена лопатка и метла с къса дръжка, после коленичи пред изцапания със сажди отвор, който земна насреща му като пещера.
— Какво правиш? — попита го Белгарат.
— Дурник казва, че първото нещо, което човек трябва да направи на ново място, е да запали огън.
— О, така ли, така ли?
— Това обикновено не е кой знае колко трудна задача, но все пак е някакво начало — а щом човек започне, останалата част от работата не изглежда толкова огромна. Дурник е много умен за такива неща. Имаш ли кофа или някакъв сандък за изхвърляне на отпадъци?
— Значи настояваш да изчистиш камината?
— Ами да… искам да кажа, да, ако нямаш нищо напротив. Много е мръсна, не мислиш ли?
Белгарат въздъхна.
— Поул и Дурник вече са те заразили, момче — отбеляза той. — Направих опит да те спася, но лошото влияние в крайна сметка винаги побеждава.
— Сигурно имаш право — съгласи се Еранд. — Та къде каза, че е кофата?
До вечерта двамата разчистиха около камината малък полукръг, като междувременно намериха две кресла, няколко стола и една здрава маса.
— Сигурно нямаш нищо за ядене, а? — рече Еранд с тъжен копнеж в гласа. Стомахът недвусмислено му подсказваше, че вече наближава вечеря.
Белгарат вдигна поглед от пергаментовия свитък на стария ръкопис, който току-що бе измъкнал изпод едно от канапетата.
— Какво? — попита той. — О, да. Почти бях забравил. Ще идем при близнаците. Те сигурно са сложили на огъня нещо вкусно.
— Те знаят ли, че ще отидем?
Белгарат сви рамене.
— Всъщност това няма никакво значение, Еранд. Научи, че приятелите и семейството са тъкмо затова — човек трябва да им се натрапва. Това е едно от основните правила, ако желаеш да изживееш живота си, без да се напрягаш особено. С други думи, когато всичко останало се провали, намери, подкрепа при приятели и роднини.
Двамата вълшебници Белтира и Белкира буквално щяха да заподскачат от радост, че ги виждат, а „нещото на огъня“ се оказа ароматна яхния. Поне толкова вкусна, колкото можеше да излезе от кухнята на Поулгара. Когато Еранд изказа мнението си по този въпрос, Белгарат изглеждаше развеселен.
— А ти кой си мислиш, че я е научил да готви? — попита той.
След няколко седмици Белдин най-сетне се отби да ги види.
Чистенето в кулата на Белгарат бе напреднало дотолкова, че подът бе изтрит с парцал за пръв път след повече от дванадесет века.
— Какво правиш, Белгарат? — попита мръсният гърбав вълшебник. Белдин беше много нисък; облечен в развлечени парцали, и изглеждаше чепат като стар дъбов пън. Косата и брадата му бяха сплъстени, малки клончета и сламки висяха на различни места по него.
— Просто малко почиствам — отговори Белгарат така, сякаш се чувстваше неловко.
— Че защо? — попита Белдин. — Нали отново всичко ще се изцапа. — Той се вгледа в няколко много древни кости, окачени по извитата стена. — Онова, което наистина трябва да направиш, е да събереш тия кокалаци и да си свариш супа.
— Ти какво — отбиваш се да ни видиш, или просто искаш да се заяждаш?
— Видях дима от комина ви. Исках да видя дали има някой, или просто боклукът се е самозапалил.
Еранд знаеше, че Белгарат и Белдин са истински привързани един към друг и че тази размяна на хапливи забележки е тяхното любимо развлечение. Момчето продължи с почистването, слушайки разговора им.
— Искаш ли пиво? — попита Белгарат.
— Не и ако ти си го варил — отвърна неприветливо Белдин. — Човек би си помислил, че мъж, който пие колкото тебе, вече трябва да се е научил да прави добро пиво.
— Онова от последния казан не беше чак толкова лошо — възрази Белгарат.
— Намирал съм блатна вода с по-добър вкус.
— Не се тревожи. Взех на заем това буренце от близнаците.
— Те знаят ли?
— Че нима това има някакво значение? Бездруго споделяме всичко.
Белдин вдигна рунтавата си вежда.
— Те споделят с теб храната и питиетата си, а ти им предлагаш в замяна жаждата и апетита си. Предполагам, че всичко се урежда гладко.
— Разбира се, че е така. — Белгарат се обърна с леко оскърбен вид и каза: — Еранд, защо правиш това?
Еранд вдигна глава от каменните плочи на пода, които чистеше усърдно.
— Нима те дразни? — попита той.
— Разбира се, че ме дразни. Не знаеш ли, че е ужасно неучтиво да продължаваш работа, докато почивам?
— Ще се опитам да го запомня. Как смяташ — колко време ще продължи почивката ти?
— Просто остави четката на пода, Еранд — нареди му Белгарат. — Тази част от пода си е мръсна най- малко десетина века. Ден-два повече няма да променят нещата кой знае колко.
— Той много прилича на Белгарион, нали? — рече Белдин и се отпусна в едно от креслата до огъня.
— Това сигурно е следствие от влиянието на Поулгара — съгласи се Белгарат, докато наливаше две халби бира от буренцето. — Тя оставя следи в душата на всяко момче, което срещне. Но аз се опитвам да смекча ефекта от нейните предразсъдъци, доколкото е възможно. — Вълшебникът погледна сериозно Еранд. — Мисля, че този е по-умен от Гарион, ала ми се струва, че не притежава влечението на Гарион към приключенията — при това се държи прекалено добре.
— Сигурен съм, че ще успееш да поработиш върху това.
Белгарат се отпусна в другото кресло и протегна крака към огъня.
— Какво става с тебе? — обърна се той към гърбавия. — Не съм те виждал от сватбата на Гарион.
