прояви небрежност и ще имам късмета да забия голяма остра кука в търбуха му. Онова, което наистина ми се ще да сторя обаче, е да го влача по корем върху живи въглени поне няколко седмици.
Белгарат изглеждаше изненадан от разпалеността на дребосъка.
— Значи той прави само това? Крие се в Мал Яска?
— О, едва ли! Урвон крои заговори и интриги дори насън. През последната година и половина — откакто Белгарион съсече Торак с меча си — Урвон напряга всичките си сили в опити да спаси онова, което е останало от църквата му. Има няколко стари, проядени от червеи пророчества — гролимите ги наричат Светите предсказания или евангелия. Те се намират на едно място, наречено Ашаба, в Карандските планини. Урвон ги изтупа от прахта, преиначи написаното в тях и според него в Предсказанията е казано, че Торак ще се върне — че той не е мъртъв и или ще възкръсне, или пък по всяка вероятност ще се прероди.
— Що за глупост! — изсумтя Белгарат.
— Разбира се, че е глупост, но той трябваше да направи нещо. Църквата на гролимите се мяташе конвулсивно като обезглавена змия и Закат беше готов да сграбчи за гърлото всеки, за да се убеди, че всички ангараки се кланят единствено нему. Урвон направи всичко възможно да се намерят няколко екземпляра от Пророчествата на Ашаба. Измисля какви ли не неща и твърди, че ги е прочел в пророчествата. Това е единственото нещо, което засега възпира Закат, но вероятно и то нямаше да даде резултат, ако императорът не беше толкова зает да украсява всяко изпречило се на пътя му дърво с обесените трупове на един-двама мурги.
— Имаше ли някакви проблеми, докато се придвижваше из Малореа?
Белдин изрече някаква груба ругатня под нос.
— Не, разбира се. Никой дори не забелязва лицето на някакъв си урод. Повечето хора не биха различили дали съм алорн, или мараг. Не виждат нищо повече от гърбицата ми. — Той стана, отиде до буренцето и отново напълни халбата си. — Белгарат — поде сериозно дребният вълшебник, — говори ли ти нещо името Ктраг Сардиус?
— Сардиус? Искаш може би да кажеш Сардоникс?
Белдин вдигна рамене.
— Малореанските гролими го наричат Ктраг Сардиус. Има ли някакво значение?
— Сардониксът е скъпоценен камък — оранжев или червеникавокафяв на цвят с млечнобели ивици. Всъщност не е особено рядък — нито пък особено привлекателен.
— Това не отговаря на описанието, което съм чувал от малореанците. — Белдин се навъси. — От начина, по който произнасят името Ктраг Сардиус, разбирам, че е някакъв уникален камък — и че притежава някакво значение.
— Какво значение?
— Не бих могъл да кажа със сигурност. От това, което разбрах, ми стана ясно, че всеки гролим в Малореа би дал душата си, за да се добере до него.
— Възможно е просто да е някакъв символ в държавата им нещо, свързано с борбата за власт, която непрекъснато кипи там.
— Предполагам, че е възможно, но защо пък тогава името е тъкмо Ктраг Сардиус? Те наричаха Кълбото на Алдур Ктраг Яска, помниш ли? Би трябвало да има някаква връзка между Ктраг Сардиус и Ктраг Яска, нали? А ако е така, ние би трябвало да проучим каква е.
Белгарат дълго не сне очи от лицето му, а след това въздъхна.
— А аз си мислех, че щом Торак е мъртъв, ще имаме възможност да отдъхнем.
— Имаше такава възможност около година. — Белдин вдигна рамене. — Ако се наложи да почиваш повече време, ще започнеш да се отпускаш и ще станеш мекушав.
— Ти си много неприятен човек, знаеш ли?
Белдин се разсмя с остър, отблъскващ кикот.
— Да, така е — съгласи се той. — Надявах се, че си го забелязал.
На следващата сутрин Белгарат започна да подрежда педантично огромна като планина купчина напукани пергаменти, опитвайки се да въведе ред в натрупвания в продължение на векове хаос. Еранд известно време наблюдава тихичко стареца, после се приближи до прозореца, за да погледа стоплените от слънцето поляни на Долината. Може би на около миля разстояние се издигаше друга кула — висока изящна постройка, от която се излъчваше някакво спокойствие.
— Имаш ли нещо напротив да изляза? — попита той Белгарат.
— Какво? О, не, излез. Само не отивай прекалено далеч.
Обсипаната с роса поляна блестеше на слънчевата светлина, чучулиги пееха и се носеха в свежо ухаещия въздух. Един заек изскочи от високата трева и спокойно се вгледа в Еранд. След това се отпусна на задните си крака и започна енергично да чеше с лапа дългите си уши.
Еранд не беше излязъл просто да си поиграе, нито пък да наблюдава зайците. Бе си наумил да отиде до кулата, която беше видял от прозореца на Белгарат.
Не беше взел предвид, че ще има толкова много роса, и когато стигна самотната кула, краката му вече бяха мокри. Няколко пъти обиколи основата на каменната постройка. Краката му жвакаха в подгизналите ботуши.
— Чудех се колко ли време ще ти трябва, за да дойдеш — каза му някакъв много спокоен глас.
— Бях зает да помагам на Белгарат — извини се Еранд.
— Нима той се нуждае от помощ?
— Изпита известни затруднения, докато започне.
— Искаш ли да се качиш горе?
— Да, ако с това няма да ви попреча.
— Вратата е от другата страна.
Еранд заобиколи кулата и намери голям камък, който бе отместен встрани, откривайки входа. Момчето влезе в кулата и пое нагоре по стълбите.
Помещенията в тази кула приличаха на тези в дома на Белгарат, ала все пак човек определено можеше да открие известна разлика. Както и в стаята на Белгарат, тук имаше камина със запален огън, ала в огнището, изглежда, нямаше никакви дърва, подхранващи пламъците. Самото помещение изглеждаше някак лишено от всякакви предмети. Изглежда, собственикът на тази кула бе прибрал свитъците си от пергамент и инструментите на някакво невъобразимо място и ги изваждаше само когато имаше нужда от тях.
Собственикът на кулата седеше до огъня. Косата и брадата му бяха бели. Беше облечен в свободна синя дреха.
— Приближи се до огъня и изсуши краката си, момче — изрече той с благ глас.
— Благодаря — отвърна Еранд.
— Как е Поулгара?
— Добре е — отговори Еранд. — Освен това е щастлива. Мисля, че й харесва да е омъжена. — Момчето вдигна единия си крак и го приближи към пламъците.
— Да не си изгориш ботуша.
— Ще внимавам.
— Искаш ли да похапнеш нещо за закуска?
— Това би било хубаво. Понякога Белгарат забравя тези неща.
— Масата е ей там.
Еранд погледна към масата и видя купа с овесена каша, от която се вдигаше пара. Преди минута купата не беше на това място.
— Благодаря — учтиво отвърна момчето, след това отиде до масата и си взе стол.
— Има ли нещо конкретно, за което би желал да разговаряме?
— Всъщност не — отговори Еранд, взе си лъжица и започна да се храни. — Помислих, че би трябвало да се отбия тук. В крайна сметка долината е ваша.
— Виждам, че Поулгара те учи на добри обноски.
Еранд се усмихна.
— Учи ме на много неща.
