— Да не те заболя? — попита малката кралица и го хвана за ръка, проявявайки внезапна загриженост.
— Все ще го понеса някак, скъпа — отвърна й той. — Ние, благородните герои, сме в състояние да преодоляваме какво ли не.
Около миля следваха фенера на Фелдегаст, а копитата на конете трополяха след тях в обвития с плътни паяжини проход. От време на време до слуха им долиташе грохотът на каруците, в които товареха мъртъвците по улиците на града.
— Мразя тунелите и пещерите — обади се Силк, без да се обръща конкретно към някого. — Направо ги ненавиждам, честна дума.
— Няма страшно, Келдар — отвърна Велвет и хвана ръката на дребничкия драснианец. — Няма да позволя на нищо да те нарани.
— Страхотно съм ти благодарен — рече той кисело, но не издърпа ръката си от нейната.
— Кой е там? — чу се глас пред тях.
— Аз съм, добри ми господин Ярблек, аз и никой друг — отговори Фелдегаст. — Е, с мен има и няколко изгубени, заблудили се души, които се опитват да намерят пътя в тази тъмна, тъмна нощ.
— Наистина ли този тип ти харесва чак толкова? — обърна се кисело Ярблек към някого в мрака.
— Той е единствената наслада в живота ми — отекна гласът на Вела някъде отдалеч. — Най-малкото, когато съм с него, не се налага постоянно да посягам към камите, за да запазя добродетелта си.
Ярблек въздъхна шумно и подхвърли:
— Отдавна имах чувството, че ще кажеш нещо подобно.
— Милейди — звънко каза Вела и направи изящен реверанс пред Поулгара, щом вълшебницата, хванала под ръка фокусника, приближи до мястото, където купчина паднали обрасли с мъх скали запушваше прохода.
— Здравей, Вела — отговори Поулгара със странен надракски акцент. — Нека камите ти винаги са остри и блестящи. — В поздрава й се долавяше необичайна официалност и Гарион се сети, че пред очите му се разиграва древен ритуал, изпълняван при среща на две дами, които дълбоко се уважават.
— А ти дано винаги да имаш на разположение средства да се защитиш от нежелани посегателства, — отвърна автоматично надракското момиче, приключвайки старинния ритуал.
— Какво става горе? — обърна се Белгарат към облечения с филцово палто Ярблек.
— Хората мрат като мухи — отвърна лаконично търговецът. — Цели улици издъхват едновременно.
— Опита ли се да не преминаваш през централната част на града? — попита Силк.
Ярблек кимна утвърдително.
— Направихме лагер пред главните порти — рече той. — Успяхме да излезем, преди да ги залостят с железни пръти. Ала Долмар умря. Когато разбрал, че е заболял от чума, извадил сабята и се пробол.
Силк въздъхна.
— Той беше добър човек — малко нечестен може би, но въпреки това бе добряк.
Ярблек кимна тъжно.
— Поне умря достойно — рече той и отново поклати глава. — Стъпалата, които извеждат на улицата, са ей там — добави търговецът и посочи напред в мрака. — Вече е доста късно, затова съм сигурен, че наоколо няма жива душа — освен каруците, пълни с мъртъвци, и неколцина умиращи. — Да тръгваме — подкани ги той. — Колкото по-бързо минем по улиците на града, толкова по-бързо ще успеем отново да се скрием в подземния проход, където сме в пълна безопасност.
— Докъде води проходът? — попита Гарион.
— Изходът му е на около миля зад стената — рече Ярблек. — Разположен е в стара каменна кариера. — След това търговецът погледна Фелдегаст. — Така и не ми каза откъде знаеш за този проход.
— Това е една от тайните ми, добри ми господин Ярблек — отговори фокусникът. — Човек може да бъде честен колкото си ще, ала винаги е добре да има на разположение някакъв таен път, откъдето може да се измъкне, нали разбираш мисълта ми?
— Звучи ми смислено — намеси се Сади.
— Просто ми се искаше да узная и аз — рече Ярблек. — Хайде да се махаме оттук.
Приятелите доведоха конете до каменното стълбище и с мъка задърпаха нежелаещите да сторят нито крачка животни нагоре по стъпалата. След като и последният кон се изкачи на улицата, Фелдегаст внимателно затвори изхода и го замаскира с дъски и няколко бали слама.
— Полезно нещо — подхвърли фокусникът, сочейки към тайния проход. — Ала какъв смисъл има от някаква тайна, щом човек случайно може да се натъкне на нея и да я разгадае?
Ярблек стоеше край вратата и надничаше към тясната уличка навън.
— Има ли някой наоколо? — попита го Силк.
— Няколко мъртъвци — отвърна лаконично надракът. — Не зная защо, но сякаш всички предпочитат да умрат на улицата. — Той пое дълбоко дъх. — Да не се бавим повече.
Приятелите излязоха от уличката и тръгнаха по друга, по-широка, осветена от една горяща къща. Гарион забеляза някакво рязко движение до стената на съседната до нея постройка, след това очите му различиха дрипаво облечен мъж, наведен над проснал се труп. Мъжът тършуваше из дрехите на мъртвеца.
— Няма ли да се зарази? — попита той Ярблек.
— Вероятно. — Ярблек сви рамене. — Във всеки случай не мисля, че този тип ще липсва на света, като пукне.
Завиха на ъгъла и тръгнаха по друга улица, където горяха половината от къщите от двете й страни. Каруца, пълна с мъртви тела, беше спряла пред една от подпалените къщи и двама груби наглед мъже хвърляха трупове в пламъците с небрежна жестокост.
— Назад! — изрева един от мъжете. — Тук има болни от чума!
— Навсякъде в този тъжен град има болни от чума, това не ти ли е известно — отговори му Фелдегаст. — Но все пак ти благодаря, че ни предупреди. Просто ще преминем от другата страна на улицата, ако нямаш нищо против. — Фокусникът погледна с любопитство двамата мъже. — А защо вие не се боите от заразата?
— Вече боледувахме и оцеляхме — отвърна единият и се изсмя късо. — Никога не съм се чувствал толкова зле през живота си, но поне не пукнах, а хората разправят, че можеш да се разболееш от чума само веднъж.
— Значи си щастливец — каза Фелдегаст.
Приятелите минаха край двамата мъже и поеха към следващия ъгъл.
— Ще тръгнем ей натам — каза Фелдегаст.
— Още колко време трябва да вървим, докато стигнем до вход за прохода? — попита Белгарат.
— Не е далеч. Щом се спуснем под земята, вече нищо няма да ни заплашва.
— Може би ти се чувстваш на сигурно място под земята — рече кисело Силк, — но това в никакъв случай не може да се каже за мен.
В един от сводестите входове лежеше мъртва жена, а до нея седеше мъничко дете — не по-голямо от годинка — и плачеше сърцераздирателно. Гарион усети как сърцето му се свива и впи поглед в ужасната картина.
И изведнъж с остър вик Се’Недра се втурна към детето с протегнати ръце.
— Се’Недра! — изкрещя той. — Се’Недра, не!
Ала преди да се устреми след жена си, Вела вече беше настигнала малката кралица, хвана я за рамото и рязко я обърна към себе си.
— Се’Недра! — извика остро танцьорката. — Не!
— Пусни ме! — Се’Недра почти пищеше. — Не виждаш ли, че това е бебе? — И започна да се мята, опитвайки да се изтръгне от хватката на танцьорката.
Съвсем хладнокръвно Вела измери с поглед малката кралица, след това неочаквано я зашлеви. Доколкото Гарион знаеше, това беше първият път, когато някой удряше Се’Недра.
— Бебето умира, Се’Недра! — извика й Вела. — Ако се приближиш до него, и ти ще умреш. — След това танцьорката повлече кралицата към останалите от групата.
Велвет се приближи до малката кралица, обви с ръка раменете и и внимателно обърна главата й, за да
