— Гарион! — извика остро Се’Недра.
Гарион се обърна и видя проблясващата фигура в средата на стаята. След това се появи Кайрадис. Очите и бяха завързани.
— Побързайте — изрече настойчиво тя. — Трябва да стигнете в Ашаба преди да е изтекла седмицата.
— Ашаба? — възкликна Силк. — Ние трябва да отидем в Калида. Менга призовава демони там.
— Това не е важно, принц Келдар. Демоните са последната ви грижа. Знайте, че Менга също пътува към Ашаба. Той ще бъде забавен по пътя за там, защото ще му бъде поставена задача и ще трябва да я изпълни преди срещата между Детето на Светлината и Детето на Мрака на Мястото, което вече не съществува. — Тя се обърна към Гарион. — Наближава времето и ти да изпълниш задачата си, Белгарион от Рива, Ако някой от твоите спътници, които също трябва да изпълнят онова, които им е предопределено, не успее да го стори поради някаква причина, светът ще бъде загубен. Затова те моля да отидеш заедно с тях в Ашаба. — След тези думи пророчицата изчезна.
Възцари се тишина. Всички се взираха в мястото, където бе стояла пророчицата.
— Това е то — решително каза Белгарат. — Отиваме в Ашаба.
— Само ако успеем да се измъкнем от двореца — измърмори Сади.
— Ще се измъкнем. Остави това на мен.
— Разбира се, древни.
Белгарат ги изведе в коридора, спуснаха се по стълбището и продължиха по главния коридор, водещ към останалата част на двореца.
— Почакай един момент, татко — обади се Поулгара, съсредоточи се за миг и белият кичур на челото й заблестя. — Добре — добави вълшебницата. — Пазачите вече спят.
Възрастният мъж пак ги поведе и след малко спря и каза:
— Стигнахме. — И посочи един голям гоблен, окачен на мраморната стена. Пъхна ръка под гоблена, стисна в дланта си потъмнял през вековете железен пръстен и го дръпна. Разнесе се скърцане на метал.
— Блъснете онази страна — рече вълшебникът и посочи другия край на гоблена.
Гарион натисна гоблена с рамо. Пак се разнесе скърцане и тежката мраморна плоча бавно се завъртя на ръждясалите железни оси, поставени на върха и на основата точно в центъра и.
— Умно — възкликна Силк и надникна в тъмния, пълен с паяжини отвор зад плочата — Кой го е измислил?
— Преди много, много време един от императорите на Малореа не се чувстваше особено сигурен на трона — отвърна възрастният мъж. — Искаше да има на свое разположение таен и бърз път за бягство, в случай че нещата се влошат. Проходът беше забравен, така че едно е сигурно — никой не ни преследва. Хайде да отидем да вземем торбите и другите си принадлежности.
Бяха им необходими пет минути да донесат нещата си. През това време Дурник, Тот и Ерионд водеха конете по мраморния коридор и около тях се разнасяше оглушителен грохот на копита.
Гарион отиде до ъгъла и погледна към главните порти. Двамата пазачи стояха неподвижни, като замръзнали, лицата им бяха безизразни, очите — празни, втренчени в нищото.
— Някой ден ще трябва да ми покажеш как правиш това — каза той на Поулгара, когато се върна при групата.
— Много е просто, Гарион — отвърна тя.
— За тебе може би — рече той. След това изведнъж му хрумна някаква мисъл. — Дядо — подхвана кралят на Рива разтревожено. — Ами ако този твой проход извежда в града, няма ли да се окажем в по- лошо положение, отколкото сме тук, в двореца? Навън върлува чума, а знаеш, че портите са залостени.
— Проходът не извежда в Мал Зет — отвърна възрастният мъж. — Поне така са ми казвали.
В двора на палата звуците на битката ставаха все по-силни.
— Добра организация, нали? — измърмори Сади с глас, от който личеше, че е доволен от себе си.
— Е, хайде, хайде — подзе познат напевен глас от тунела. — Нима ще останете тук, за да се потупвате с часове по гърбовете? Така нощта ще мине, без да я усетите, а няма да сте свършили съвсем нищичко. Предстои ни да изминем стотици мили, нима не знаете? Няма да се измъкнем от Мал Зет до края на месеца, ако не тръгнем сега, още в този момент.
— Да тръгваме — каза Белгарат.
Конете отчаяно се дърпаха — никак не им се щеше да влязат в тъмния миришещ на мухъл проход, ала Ерионд и неговия жребец Кон уверено потънаха навътре, следвани от Гарион и неговия Кретиен. Останалите животни, макар и твърде плашливо, тръгнаха след тях.
Късо тясно стълбище извеждаше към проход, чиито стени бяха направени от грубо одялани камъни. Конете срещнаха известни трудности, докато преодолеят стъпалата, но в края на краищата слязоха.
Гигантът Тот влезе последен, блъсна стената, резето щракна зловещо и металическият звън отекна в подземния проход.
— Един момент, татко — Каза Поулгара и Гарион почувства тласъка на волята и. — Готово — рече вълшебницата. — Войниците отново са будни и дори не подозират, че сме минали край тях.
Отнякъде изникна смешният фокусник Фелдегаст. Държеше фенер.
— Прекрасна нощ за малка разходка — отбеляза той. — Значи тръгваме, така ли?
— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза Белгарат.
— Как можеш да се съмняваш в мен, старче? — рече комедиантът, като се направи на оскърбен. — Аз съм самото олицетворение на благоразумието, не знаеш ли? — Той направи гримаса. — Имам само един мъничък, не особено приятен проблем. Изглежда, известна част от прохода се е срутила преди доста години, затова ще трябва да излезем навън и да вървим по улиците на града — искам да кажа, че това ще ни отнеме съвсем, съвсем кратко време.
— Какво разбираш под „съвсем кратко“? — попита Белгарат и се вгледа гневно в нахалния комедиант. — И ми се ще да престанеш с това многословие.
— Това е част от моя чар, древни Белгарат. Всеки човек може да се научи да хвърля топки във въздуха и да ги хваща, но начинът на говорене у артиста прави най-голямо впечатление на неговата публика.
— Да разбирам ли, че вие двамата сте се срещали по-рано? — попита Поулгара и вдигна вежда.
— Вашият достопочтен баща и аз сме стари, стари приятели, скъпа ми лейди Поулгара — заяви Фелдегаст и направи зашеметяващ поклон. — Познавам всички ви по описанието, което ми даде той, ала трябва да призная, че изцяло съм сразен от вашата неземна красота.
— Попаднал си на рядък мошеник, татко — рече вълшебницата и на лицето й грейна особена усмивка. — Смятам, че с времето бих могла да го харесам.
— Не те съветвам, Поул. Той е лъжец, подлизурко и освен това е нечистоплътен. Но ти избягващ въпроса ми, Фелдегаст — щом си избрал да те наричаме с това име. Колко време ще трябва да вървим по улиците?
— Не много дълго, мой грохнал стари приятелю — около половин миля, а после пак ще влезем в прохода. Хайде да вървим по-бързо. До северната стена на Мал Зет има много път, а нощта вече изтече наполовина.
— Грохнал ли ме нарече? — изръмжа Белгарат.
— Просто понякога такива думи случайно се изплъзват от езика ми, древни — извини се Фелдегаст. — Бъди сигурен, че никак, ама никак не желаех да те обидя. — Той се обърна към Поулгара. — Ти нали ще вървиш с мен, моето момиче? От тебе се излъчва такъв опияняващ аромат, че буквално оставам без дъх. Аз ще крача до тебе, вдишвайки твоето ухание и ще погивам от дълбок, неподправен възторг.
Поулгара се засмя и хвана под ръка възмутителния дребен фокусник.
— Харесвам го — измърмори Се’Недра на Гарион.
— Би трябвало, о, би трябвало, прекрасна хубавица — отвърна кралят на Рива, имитирайки не особено успешно комедианта. — Това е част от неговия чар.
— О, Гарион! — засмя се тя. — Обичам те.
— Да — отвърна й той. — Зная.
Тя го изгледа, изгубила всякакво търпение, и го удари с малкия си юмрук по рамото.
— Ох!
