— Разбира се, че ще дойда — обеща Балска.
Изтече половин час, докато намери самотен минувач, поел със забързани стъпки към дома, навел глава и пъхнал юмруци дълбоко в джобовете си. Балска тръгна дебнешком подире му. Подметките на обувките му бяха направени от корабни въжета и не вдигаха никакъв шум по калдъръма. След малко, когато минувачът зави в една тъмна уличка, Балска изтича безшумно след него и заби харпуна в тила му. Мъжът се строполи като заклан вол. Балска бе участвал в достатъчно много сбивания на кораба и в свади в различни кръчми, затова знаеше точно как и къде да удари. Той обърна човека по гръб, удари го още веднъж, за да е сигурен, че онзи няма да скочи, след това започна методично да пребърква джобовете му. Намери няколко монети и един хубав нож. Прибра монетите в собствения си джоб, пъхна ножа в колана си и издърпа трупа по-далеч от обсега на светлината. След това излезе от уличката, подсвирквайки си стара моряшка песен.
На следващия ден се почувства много по-зле. Главата му пулсираше от болка, гърлото му беше така възпалено, че вече не можеше да приказва. Беше сигурен, че има по-висока температура от вчера, носът му течеше. Наложи се да отпие три дълги глътки от бутилката, за да успокои стомаха си. Знаеше, че трябва да излезе и да си купи нещо за ядене, ала от мисълта за храна му призля. Отпи отново от бутилката, отпусна се на мръсното легло в евтината стая, която беше наел, и потъна в неспокоен сън.
Когато отново се събуди, навън вече беше притъмняло. Тялото му буквално се тресеше. Изпи бутилката до капка, без да почувства особено облекчение. След това с много усилия успя да се облече. Разсеяно отбеляза, че дрехите му излъчват миризма на вкиснато. Излезе на улицата, подмина три врати и спря пред гостоприемния вход на „Червеното куче“.
— В името на всички богове, приятелче! — възкликна татуираният мъж. — Изглеждаш наистина ужасно.
— Грог — изкряска дрезгаво Балска. — Грог!
Трябваше да изпие девет чаши грог, за да укроти ужасното треперене, което измъчваше цялото му тяло.
После престана да брои чашите.
Когато свърши парите, излезе на улицата, олюля се и преби един мъж, за да му вземе шест петака. След това продължи нестабилно напред, срещна един дебел търговец, прободе го с ножа си и му взе кесията. Освен другите монети в нея имаше и няколко жълтици. Балска се върна в „Червеното куче“ и пи грог, докато дойде време да затворят заведението.
— Внимавай, приятелче — предупреди го собственикът. — Навън вилнеел някакъв убиец, а стражата още не е дошла.
Балска занесе каната с грог, която беше купил, в мизерната си стая и се напи до безсъзнание.
На следващата сутрин бе изпаднал в делириум. Часове наред не престана да бълнува, като ту пиеше грог от каната, ту повръщаше в леглото си.
Умря чак по залез слънце. Последните му думи бяха: „Помогни ми, майко“.
Когато след няколко дни го намериха, цялото му тяло беше сгърчено и извито в страшна дъга, а на лицето му имаше ужасяваща усмивка.
След три дни двама скитници намериха тялото на някакъв брадат колар, проснато в канавката край собствената му каруца по пътя към Мал Джемила. Трупът бе извит назад като дъга, а лицето на мъртвеца беше застинало в някакво гротескно подобие на усмивка. Скитниците заключиха, че той занапред няма да има нужда от каруцата и мулетата, затова ги откраднаха. След като поразмислиха известно време, задигнаха и дрехите на мъртвеца и покриха голото тяло със сухи листа. После обърнаха каруцата и се отправиха към Мал Зет.
Може би около седмица след незабелязаната от никого кончина на Балска някакъв мъж, облечен в мръсно моряшко палто, се появи, залитайки, посред бял ден на една от улиците в по-малко представителната част на града. Непознатият успя да направи с неимоверни усилия стотина крачки, след което се строполи на земята и умря. Ужасяващата усмивка, застинала върху покритите му с пяна устни, накара мнозина минувачи тази нощ да сънуват страшни кошмари.
Татуираният собственик на „Червеното куче“ беше намерен мъртъв в заведението си на следващата сутрин. Лежеше сред хаоса от строшени маси и столове, които беше разбил на парчета по време на своя последен делириум. И неговото лице беше изкривено в отблъскваща гримаса, странно наподобяваща усмивка.
До края на деня умряха още десетина души в тази част на града — всичките редовни посетители на кръчмата „Червеното куче“.
На следващия ден умряха още около четиридесет души и властите разбраха, че става нещо наистина страшно.
Ала бе твърде късно. Смесването на населението, типично за големия град, направи невъзможно ограничаването на бедствието в определен район на столицата. Слугите, които живееха в бедните квартали, занасяха заразата в домовете на богатите и могъщите. Работниците я разпространяваха по строителните обекти, техните колеги я отнасяха по собствените си къщи или в други части на града. Клиентите я предаваха на търговците, които на свой ред я прехвърляха на други свои клиенти. Най-минималният контакт обикновено бе достатъчен, за да предизвика инфекция.
В началото мъртъвците бяха десетки, но в края на седмицата се разболяха стотици. Вратите и прозорците на къщите на болните бяха заковавани с дъски въпреки виковете на останалите вътре обитатели. Мрачни талиги преминаваха с грохот по улиците, работници, облечени в напоени с камфор дрехи и предпазни маски на устите и носовете, прибираха мъртъвците с куки. После подреждаха труповете в талигите като дървени трупи, закарваха ги в гробищата и ги заравяха в огромни общи гробове без никакви религиозни ритуали. Улиците на Мал Зет опустяха, ужасените жители на столицата се барикадираха отчаяно в къщите си.
В двореца естествено бяха загрижени за положението, ала палатът, заобиколен от всички страни от градини и високи стени, се намираше твърде далече от останалата част на града. Все пак като допълнителна мярка за сигурност императорът издаде заповед никой да не влиза, нито да напуска комплекса. Сред хората, затворени вътре, бяха и неколкостотинте работници, наети от барон Васка, началника на Бюрото по търговия, които трябваше да започват обновяването на кабинетите в неговото учреждение.
По обяд, един ден след като бяха затворили портите на императорския комплекс, Гарион, Белгарат и Поулгара бяха повикани на аудиенция със Закат. Завариха императора крайно изтощен, с черни сенки под очите, наведен над картата на столицата.
— Влезте, влезте — покани ги той. — Сядайте.
— Изглеждаш уморен — отбеляза Поулгара.
— През последните четири нощи не съм мигнал — призна Закат, след това погледна уморено Белгарат. — Казваш, че си на седем хиляди години?
— Да, приблизително на толкова.
— Виждал ли си подобен мор по-рано?
— Да, няколко пъти.
— И колко време обикновено продължава това?
— Зависи каква е болестта. Някои от епидемиите затихваха след няколко месеца. Други продължаваха, докато всичко живо в областта загине. Сигурно Поул знае повече от мен по този въпрос. Тя има опит в областта на медицината.
— Лейди Поулгара? — обърна се към нея императорът.
— Трябва да зная какви са симптомите преди да кажа каква е болестта — отговори тя.
Закат започна да рови из купчината документи на масата.
— Ето. — Той взе един лист и зачете: — Висока температура, гадене, повръщане. Състояние на студена треска, обилно изпотяване, силно възпалено гърло, главоболие. И накрая — делириум, след което идва смъртта.
Вълшебницата го изгледа сериозно.
— Това не звучи никак добре. Има ли нещо необичайно в позата на труповете?
— Всички мъртъвци имат някаква ужасяваща усмивка на лицата — отговори императорът.
