отдавна бе забравил болката, ала не и злощастния инцидент, защото дълго не можа отново да попадне на борда на кораб. Накрая поемаше вече каквато работа му предложат и така попадна на борда на „Звездата на Джарот“.
Най-скорошният повод за разочарование бяха различията във възгледите на Балска и тези на боцмана — един негодник с особено тежки юмруци, родом от Панол в Ренгел. В резултат на избухналата караница Балска остана без предни зъби, а бурният му протест пред капитана предизвика единствено злостен смях, след което Балска бе изритан съвсем безцеремонно с дървения крак, обкован с дебели гвоздеи, и падна от палубата в морето. Унижението и синините сами по себе си бяха огромни, ала треските, които се забиха в задните му части, причиниха гноясване на раните, продължило седмици наред. По тази причина му бе невъзможно да сяда — а това бе любимата поза на Балска.
Дни наред той стоеше, потънал в мрачни мисли, и се взираше в огромните вълни, бушуващи в протока Перивор, докато „Звездата на Джарот“ продължаваше курса си на северозапад покрай блатистите брегове на югозападните даласиански протекторати. Това продължи и по-късно, докато страшните гребени на разпенените вълни край рифа Турим подмятаха кораба като малка черупка. Най-сетне, когато заобиколиха рифа и се насочиха на север покрай пустите брегове на Финда, Балска стигна до заключението, че животът полага неимоверни усилия да се отнася с него по безкрайно нечестен начин и че може би ще извади по- добър късмет, ако си потърси препитание на сушата.
Следващите няколко нощи той прекара, бродейки дебнешком из трюма, стиснал в ръка едва мъждеещ фенер. Най-после успя да намери закътаното място, където Дървения крак бе скрил няколко малки по размер, но ценни предмета, с които никак не желаеше да тревожи съвестта на митничарите. Тази нощ кърпената брезентова торба на Балска побра твърде бързо много неща със значително тегло.
Когато „Звездата на Джарот“ хвърли котва в Мал Джемила, Балска се престори на болен и отказа на предложението на другарите си да слезе на брега с тях на обичайния гуляй, с който отпразнуваха края на пътуването, и се просна на койката си, стенейки по твърде театрален начин. В малките часове на нощта извади изцапаното си моряшко връхно палто — единственото нещо сред вещите му, което имаше някаква стойност, взе си торбата и се измъкна безшумно на палубата. Както очакваше, морякът на вахта хъркаше. На борда нямаше никой друг. Балска спусна във водата една малка лодка и завинаги напусна „Звездата на Джарот“. Не изпитваше особено съжаление. Дори не се обърна да изругае коритото, което се бе превърнало в негов дом през последните шест години. Всъщност Балска беше философ и след като успееше да се измъкне от някаква неприятна ситуация, вече нямаше зъб на никого и нищо.
Когато стигна до доковете, продаде лодката на един мъж с малки лъскави очи, чиято дясна ръка липсваше. Балска се престори на пиян по време на сделката, а сакатият купувач — който очевидно бе изгубил ръката си като наказание за извършена кражба — му плати за лодката много по-голяма сума от онази, която би дал, ако я бе огледал на нормална слънчева светлина по пладне. Балска веднага разбра какво означава това, нарами торбата си, изкачи се с люлееща се походка на кея и пое по стръмната, покрита с калдъръм уличка, която извеждаше от пристанището. На следващия ъгъл внезапно свърна наляво и затича като елен, за да се изплъзне на бандата главорези, която мъжът с лъскавите очички без съмнение бе изпратил подире му. Балска със сигурност не притежаваше бляскав интелект, ала не бе и глупак.
Продължи да тича, докато в гърдите му не остана дъх и не се отдалечи от пристанището и всичките му опасности. С искрено съжаление отмина няколко пивници, ала все още имаше друга работа и трябваше да е трезвен, за да я доведе до успешен край.
В мрачна тясна бърлога, добре скрита мръсна в тъмна уличка, той продаде внесените контрабанда съкровища на капитан Дървения крак, като се пазареше за всяко петаче с непоносимо дебелата собственичка. Размени моряшкото си палто за туника от вътрешността на империята и излезе от отблъскващата дупка, отървал се от всички следи от морския живот; остана му единствено люлеещата се походка на човек, чиито нозе не са стъпвали на твърда земя от месеци.
Тръгна все по-далече от пристанището с всичките му банди, преследващи избягали моряци, и евтини кръчми, където грогът се лееше като река. Избра една тиха улица с множество завои, от двете страни на която се издигаха складове със заковани прозорци. Най-сетне стигна до спокойна пивница за работниците от вътрешността на града, където една едрогърда жена навъсено му донесе халба пиво. Балска предположи, че поведението й се дължи на факта, че той е единственият й клиент. Беше съвсем очевидно, че тя възнамерява да затвори заведението и да се отправи към леглото си, а може би и в леглото на някой господин, както се мерна в ума на Балска. За около час той успя да се поразвесели, остави няколко монети на масата и подплесна обемистите задни части на жената вместо сбогом. След това се измъкна с несигурна походка на улицата да търси нови приключения.
Намери истинската любов на живота си под един опушен фенер. Жената каза, че името й било Елованда. Балска изпита смътно подозрение, че не е съвсем честна с него в това отношение, ала всъщност името й никак не го интересуваше — нали беше млада. Очевидно бе настинала, защото кашляше, беше прегракнала, а почервенелият й нос непрекъснато течеше. Не беше и особено чиста — от нея се излъчваше неприятна миризма на пот, изсъхвала по тялото й цяла седмица — ала Балска имаше непретенциозен вкус и огромен апетит, изострен от натрапеното му шестмесечно въздържание в морето. Елованда не беше хубавица, ала струваше евтино. След кратък пазарлък тя го отведе в един паянтов коптор на някаква тясна уличка, място, което вонеше на нечистотии и плесен. Макар да беше твърде пиян, Балска не се откъсна от нея до зори.
По обяд се събуди от пулсираща болка в главата. Може би щеше да поспи още, но някакво бебе ревеше в някаква щайга в ъгъла и от това главата му направо се цепеше. Той сбута жената до себе си с надеждата, че тя ще стане и ще укроти виещия дребосък. Тя се люшна отпуснато под тласъка на ръката му и крайниците й се отметнаха встрани съвсем безжизнено.
Балска я блъсна отново — този път по-силно, след това се надигна и я погледна. Изкривеното й лице се облещи насреща му със страшно зейнала уста — отвращаваща усмивка, който смрази кръвта му. Балска изведнъж осъзна, че кожата й е лепкава и студена като лед. Моментално отдръпна ръката си и изруга едва чуто. Предпазливо вдигна клепача на едното й око и отново изруга.
Жената, която се бе нарекла Елованда, беше мъртва като скумрия, изсушена и опушена преди цял месец.
Балска се изправи и бързо навлече дрехите си. Претърси всяко кътче на коптора, но не намери нищо, което си струваше да окраде, с изключение на няколкото монети, които самият той беше дал на мъртвата жена. Взе ги, след това изгледа ядосано голия труп, отпуснат върху сламеника.
— Отвратителна блудница! — изруга Балска и я изрита. Тя се търкулна от сламеника и захлупи лице на пода.
Балска се измъкна в тясната уличка, без да обръща никакво внимание на ревящото бебе.
За миг си помисли със страх да не е прихванал някакво венерическо заболяване. Нещо все пак беше убило Елованда, а той не се бе държал чак толкова грубо с нея. Като предохранителна мярка Балска измърмори няколко стари моряшки заклинания, които според колегите му бяха особено ефикасни и предпазваха сигурно човек от сифилис. После, възвърнал душевното си спокойствие, реши, че трябва да намери нещо за пиене.
В ранните часове на следобеда вече се чувстваше приятно пиян и се измъкна с несигурни стъпки от прекрасната кръчма, решен да обмисли какво още му предстои да направи. Досега Дървения крак със сигурност би трябвало да открие, че съкровищата му липсват, а Балска е изчезнал. Тъй като Дървения крак беше тип с бедно въображение, щеше да съсредоточи усилията си върху пристанището и щеше да измине доста време, докато се сети, че човекът, когото търси, се е измъкнал далеч от гледката на разпенените вълни. Балска благоразумно реши, че ако иска да запази преднината си пред отмъстителния капитан, трябва да поеме във вътрешността на сушата. Освен това му хрумна, че може би някой го е забелязал с Елованда — до този момент по всяка вероятност вече бяха открили трупа й. Балска не чувстваше особена отговорност за смъртта й, ала по природа изпитваше неприязън към служителите на закона. В крайна сметка взе решение, че вече е време да напусне Мал Джемила.
Огледа се самоуверено и с решителна стъпка тръгна към източната порта на града. Краката го боляха — схванал се беше. Стигна до някакъв склад, където няколко работници товареха голяма каруца, изчака, докато почти свършат работата си, и след това с огромен ентусиазъм им предложи помощта си. Сложи два сандъка в каруцата и потърси коларя — мъж с рунтава брада, от когото се излъчваше силна миризма на
