мулета.
— Накъде си тръгнал, приятелю? — попита Балска, преструвайки се, че го прави от чисто любопитство.
— Към Мал Зет — отвърна коларят.
— Какво удивително съвпадение! — възкликна Балска. — И аз съм тръгнал по работа тъкмо там. — В интерес на истината трябва да отбележим, че Балска въобще не го беше грижа накъде ще тръгнат коларят и каруцата му. Искаше само да се махне от града, за да избегне главорезите на Дървения крак. — Какво ще кажеш, ако дойда с тебе просто да си правим компания?
— Въобще не се чувствам самотен — грубо каза коларят.
Балска въздъхна. Отново беше дошъл един от неприятните за него дни.
— Готов съм да платя — предложи тъжно той.
— Колко?
— Всъщност нямам много пари.
— Десет медни монети — заяви безапелационно коларят.
— Десет ли? Че аз нямам толкова.
— Тогава тръгвай пеш. Мал Зет е натам.
Балска въздъхна и се предаде.
— Добре — рече той. — Нека бъдат десет.
— Искам ги предварително.
— Половината сега, другата половина — когато стигнем в Мал Зет.
— Казах — предварително.
— Това ще стане много трудно.
— Да вървиш пеш също е трудно.
Балска се скри зад ъгъла и внимателно отброи десет медни монети. Съкровището, което беше натрупал след кражбата на борда на „Звездата на Джарот“, бе намаляло тревожно. Веднага му хрумнаха няколко възможности. Той премести ножа в ножницата на гърба си — ако коларят спеше достатъчно дълбоко и ако се отбиеха да пренощуват в някое уединено място, Балска беше напълно сигурен, че ще пристигне в Мал Зет като горд собственик на каруца и впряг мулета — без да брои онова, което се намираше в сандъците. Навремето бе убил няколко души — винаги го правеше, когато не излагаше на риск сигурността си. Не беше гнуслив и с лекота режеше гърла, ако това, разбира се, си струваше.
Каруцата тракаше и скърцаше, колелата й громоляха по калдъръмената улица под приятната слънчева светлина на следобеда.
— Нека си изясним някои неща още отсега — подхвана коларят. — Не обичам да приказвам и никак не ми е приятно, когато хората ломотят без прекъсване.
— Добре.
Коларят пъхна ръка под седалката на каруцата, измъкна страшна наглед брадва и заяви:
— Дай ми ножа си.
— Нямам нож.
Коларят дръпна юздите на мулетата и каза:
— Слизай!
— Но нали ти платих?
— Не достатъчно, за да поемам риск с тип като теб. Или дай незабавно ножа, или слизай от каруцата.
Балска го изгледа кръвнишки, хвърли поглед към брадвата, след това бавно извади ножа си и го даде на коларя.
— Добре. Ще ти го върна, когато стигнем в Мал Зет. О, впрочем, нека те предупредя — спя с едно отворено око, а в юмрука си стискам ей това. — Той вдигна брадвата пред лицето на Балска. — Ако се приближиш към мене по време на пътуването, ще ти пръсна черепа.
Балска се отдръпна назад.
— Радвам се, че се разбираме така добре. — Коларят подръпна юздите и каруцата с грохот напусна Мал Джемила.
Балска не се чувстваше добре. Отначало реши, че това се дължи на друсането на каруцата. Макар че никога не бе страдал от морска болест, често се чувстваше не на себе си, когато беше на сушата. Ала този път положението беше по-различно. Стомахът му без никакво съмнение се бунтуваше и се стремеше да изхвърли цялата храна навън, но за разлика от пристъпите на прилошаване в миналото, Балска сега се потеше, болеше го гърлото и почти не беше в състояние да преглъща. Чувстваше редуващи се пристъпи на гореща треска и смразяващ студ и в устата му горчеше.
Навъсеният колар го остави пред главната порта на Мал Зет, след това хвърли небрежно ножа в краката му и го изгледа с присвити очи.
— Не изглеждаш никак добре — отбеляза той. — Трябва да отидеш на лекар или при някакъв лечител.
Балска изсумтя пренебрежително и заяви:
— Хората обезателно пукват, щом попаднат в ръцете на докторите. Ако пък случайно успеят да оздравеят, си тръгват оттам с празни кесии.
— Прави каквото щеш. — Коларят сви рамене и вкара каруцата си в града, без да се обръща.
Балска го изпрати с няколко ругатни, изречени шепнешком, наведе се, взе си ножа и влезе в Мал Зет. Известно време се въртя насам-натам, опитвайки се да се ориентира, и накрая спря един мъж, облечен в моряшки дрехи.
— Извинявай, приятелю — подхвана той дрезгаво, защото наистина го болеше гърлото. — Има ли наблизо някое местенце, където човек би могъл да обърне няколко чаши грог на разумна цена?
— Опитай в „Червеното куче“ — отговори морякът. — На втората пресечка след ъгъла.
— Благодаря, приятелю.
— Като те гледам, не си особено добре.
— Пипнал съм някаква простуда — отвърна Балска с беззъба усмивка. — Не е нещо, което няколко чаши грог да не оправят.
— Наистина е така, дявол да го вземе — съгласи се морякът със смях. — Грогът е най-доброто лекарство на света.
„Червеното куче“ беше мрачна кръчма, направена така, че да напомня кораб. Таванът беше нисък, с дебели греди, а прозорците бяха като илюминатори. Собственикът беше безцеремонен мъж с червендалесто лице, с татуировки на двете ръце. Речта му бе изпъстрена с прекалено много моряшки жаргон и отначало Балска се поизнерви, ала след три чаши грог вече нямаше почти нищо напротив. Възпаленото гърло го отпусна, стомахът се успокои, а треперенето на ръцете му престана. Ала главата все още продължаваше да го боли до пръсване. Балска изпи още две чаши грог, след това заспа, отпуснал глава на масата.
— Хайде, приятелче. Време е да затварям — рече собственикът на „Червеното куче“ и го разтърси за рамото.
Балска се надигна, примигна и измърмори дрезгаво:
— Сигурно съм дремнал няколко минути.
— По-скоро бих казал, че спа дълбоко няколко часа, приятелче. — Съдържателят се прозя и го пипна по челото. — Направо гориш. По-добре иди да си легнеш.
— Къде мога, да намеря някое добро място с евтина стая? — попита Балска и се надигна несигурно. Гърлото го болеше ужасно и стомахът му отново сякаш беше пълен с камъни.
— Опитай третата врата нагоре по улицата. Кажи им, че аз те пращам.
Балска кимна, купи си една бутилка, за да се отблагодари на съдържателя, задигна едно острие за харпун от стената, докато се обръщаше, и на излизане подхвърли:
— Хубава кръчма. Харесва ми как си подредил всичко тук.
Мъжът с татуировките гордо кимна.
— Хрумването е изцяло мое. Реших, че моряците и на сушата искат да виждат онова, което е постоянно пред очите им и се е превърнало в техен втори дом — сигурен съм, че биха желали да си пийнат на такова местенце дори когато се намират далеч от морето. Ела пак.
