— Положението излиза от контрол — рече възрастният мъж. — Би трябвало да събарят някои къщи, за да спрат огъня, но войниците се страхуват да напускат казармите си. — Той изруга и добави: — Мразя пожарите.
— Появи се и нещо друго — подхвана предпазливо Силк, оглеждайки стената за пролуки, от които по всяка вероятност надничаха шпиони.
— И какво е то?
— О, нищо особено — отвърна Силк с преувеличена небрежност. — Просто искахме да привлечем вниманието ти върху една подробност, това е всичко. — Ала пръстите на драснианеца вече бяха започвали да мърдат чевръсто. Докато той говореше съвсем спокойно за някакъв маловажен проблем с конете, пръстите му успяха да опишат създалото се положение.
— Какво сте направили? — възкликна Белгарат и прикри избухването си с фалшива кашлица.
„Каза ни да създадем условия за размирици, отвличащи вниманието на тайната полиция, дядо“ — каза със знаковия език Гарион, докато в същото време Силк продължаваше да бъбри за измисления проблем с конете.
„Да, нещо за отвличане на вниманието, да — отговориха пръстите на Белгарат. — Ала не и кръвопролитни битки в двореца.“
„Това беше най-доброто, което успяхме да измислим“ — отвърна неубедително Гарион.
— Дайте ми една минута да помисля — каза високо възрастният вълшебник, сбърчил чело и след малко продължи: — Хайде да отидем да поговорим с Дурник. Все пак той е отговорен за конете, затова имаме нужда от неговия съвет. — Ала точно преди да ги изведе от стаята, пръстите му се раздвижиха. „Опитайте се да вдигате повече шум. Трябва да ви дам инструкции, а човек губи много време, докато говори с пръсти.“
Излязоха и Гарион и Силк започнаха да тропат с токовете на ботушите си по мраморния под, за да заглушат шепота на Белгарат.
— Добре — прошепна възрастният мъж почти без да движи устните си. — Всъщност положението не е неспасяемо. Тъй като бездруго не можем да спрем тази малка свада, която сте предизвикали, нека я оставим да избухне. Но въпреки това ще имаме нужда от конете, Гарион. Затова искам да отидеш при Закат и да му кажеш, че желаем да изолираме нашите коне от останалите в конюшнята. Съобщи му, че правим това, за да не се заразят от чума.
— Нима конете също могат да се заразяват с чума? — прошепна Гарион изненадано.
— Че откъде да знам? Но щом това не е известно на мен, бъди сигурен, че и Закат не знае нищо по въпроса. Силк, ти обиколи всичките ни приятели и им съобщи — съвсем безшумно и незабелязано, — че след съвсем кратко време ни предстои да напуснем града. Затова нека се подготвят бързо, но без да привличат внимание.
— Ще напуснем града? — Шепотът на Гарион беше уплашен. — Дядо, нима знаеш някакъв начин да се измъкнем от палата, пък и от града?
— Не, но познавам един човек, за когото това не е тайна. Отиди при Закат и му предай молбата за конете. Сега императорът мисли за толкова много други неща, че едва ли ще започне да спори с тебе. — Вълшебникът погледна Силк. — Можеш ли да ми дадеш някакъв отговор на въпроса кога ще се състои мъничкият взрив сред благородните крале, който си подготвил?
— Всъщност това не е по силите ми — отвърна Силк шепнешком, продължавайки да тропа по мраморните стъпала на стълбището. — Може да започне всеки момент.
Белгарат поклати глава отвратено.
— Мисля, че трябва да се върнеш отново в училище — изсумтя той раздразнено. — Важно е
— Ще се опитам да запомня това.
— Непременно се постарай. А сега ще е най-добре да побързаме. Искам да сме готови, когато избухне свадата.
— След малко ще поговоря с теб, Гарион — каза владетелят, който изглеждаше изтощен до краен предел, след това отново се обърна към генералите си. — Трябва да разпратим заповеди до войските. Нужен ми е доброволец, който да излезе от двореца и да отиде в града.
Генералите се спогледаха и размърдаха крака върху дебелия син килим.
— Трябва ли да дам заповед на някого? — попита Закат, загубил всякакво търпение.
— Хм… извинете ме, господа — намеси се Гарион. — Но защо въобще е необходимо някой да излиза извън двореца?
— Защото войниците просто си клатят краката в казармите и не вършат абсолютно нищо, а Мал Зет гори — отвърна остро Закат. — Те трябва да започнат да събарят къщи, за да прекъснат пътя на огъня, в противен случай ще загубим целия град. Някой трябва да им заповяда да излязат навън.
— Има ли войници, които стоят на пост извън стените на двореца?
— Да. Те имат заповед да не допуснат никой да влиза вътре.
— Защо просто някой не им извика от крепостната стена? — предложи Гарион. — Нареди на човек от постовите да извика някой полковник или друг висшестоящ офицер, след това му изкрещете заповедите си.
Закат се взря в него и започна да се смее тъжно.
— Защо това не хрумна на мен?
— Вероятно защото не си израснал във ферма — отговори Гарион. — Ако ореш на една нива, а искаш да разговаряш с човек, работещ на друга, просто викаш. И той ти отговаря с викане. В противен случай ще ти се наложи да вървиш пеш.
— Добре — енергично каза Закат и се обърна към генералите: — Кой от вас е най-гръмогласен?
Един — с червендалесто лице, огромен търбух и снежнобяла коса — изведнъж се засмя.
— Преди време гласът ми гърмеше и се чуваше във всички части на огромния имперски площад по време на парад, ваше величество.
— Добре. Върви да видиш дали още можеш да крещиш както преди години. Намери някой полковник, чиято интелигентност не е съвсем закърняла. Кажи му да изостави някоя област от столицата, която вече е обхваната от пламъци и да събори достатъчно къщи около нея. Така ще попречи на огъня да се разпространи. Кажи му, че ще го произведа в чин генерал, ако успее да спаси поне половината от Мал Зет.
— В случай че не се зарази и не умре — измърмори един от генералите.
— Войниците затова получават заплатата си, господа — за да рискуват. Когато зазвучи тръбата, трябва да атакуваш. А тъкмо в този миг аз надувам бойната тръба.
— Да, ваше величество — отвърнаха военните в един глас, обърнаха се чевръсто, тракнаха токове и напуснаха залата.
— Това беше умна идея, Гарион — каза с благодарност Закат. — Благодаря ти. — И се отпусна безкрайно уморен в едно кресло.
— Просто проява на здрав разум. — Гарион сви рамене и също седна.
— От кралете и императорите не се очаква да притежават здрав разум. Това е нещо, което се среща много често сред обикновените хора.
— Трябва да поспиш малко, Закат — каза му сериозно Гарион. — Изглеждаш като човек, който е изразходвал последните си запаси от енергия.
— О, богове! — възкликна Закат. — Точно сега бих дал половината Каранда за няколко часа сън — разбира се, вече не разполагам с тази част от Каранда.
— В такъв случай върви да спиш.
— Не мога. Имам прекалено много работа.
— С какво ще помогнеш, ако се строполиш от изтощение на пода? Генералите ти могат да поемат грижата за редица неща, докато се събудиш. Та иначе за какво са ти?
— Може би имаш право. — Закат се отпусна още повече в креслото си. — Какво си наумил да ме попиташ? Сигурен съм, че посещението ти при мен не е просто проява на добро отношение, нали?
