— Ами — подхвана Гарион, опитвайки се гласът му да прозвучи по съвсем обичаен начин. — Дурник се тревожи за конете. Разговаряхме с леля Поул — лейди Поулгара — и тя не е съвсем сигурна дали се заразяват от чума, или не. Дурник ме помоли да те попитам дали ще е възможно да изведем животните от общата конюшня и да ги вържем в близост до източното крило, където ще можем да ги наглеждаме.
— Конете ли? — попита Закат, без да може да повярва на ушите си. — И Дурник се тревожи за конете в такова време?
— Трябва да разбереш характера му — отвърна Гарион. — Той е човек, който се отнася към отговорността си особено сериозно. Възприема грижата за животните като свой дълг и според мен и аз, и ти можем само да му бъдем благодарни за това.
Закат се засмя уморено.
— Легендарните сендарски добродетели — рече той. — Чувство за дълг, честност, практичност. — Той сви рамене. — Защо не? Ако това ще ощастливи Дурник, той може да заведе конете ви в коридорите на източното крило на двореца и да ги използва като конюшня.
— О, не мисля, че би поискал тъкмо това — отговори Гарион след кратък размисъл. — Една от сендарските добродетели, която пропусна да споменеш, е чувството за благоприличие. На конете не им е мястото вкъщи. Освен това — добави кралят на Рива — мраморните подове могат да наранят копитата им.
Закат се усмихна едва-едва.
— Истинско удоволствие е човек да приказва с тебе, Гарион. Понякога си толкова сериозен и за най- дребните неща.
— Но всичко се състои от най-дребни неща, Закат — отговори Гарион с поучителен тон, след това погледна изтощения владетел. Съжаляваше, че е принуден да мами човек, когото истински харесваше. — Ще се справиш ли?
— Очаквам, че ще оцелея след всичко това — отвърна Закат. — Виждаш ли, Гарион, една от най- големите тайни на този свят е, че тъкмо хората, които отчаяно желаят да останат живи, умират. Тъй като на мен ми е все едно дали ще живея, или ще кажа „сбогом“ на света, вероятно ще доживея до сто години.
— Не бих използвал това суеверие като основа, върху която да градя плановете си — каза Гарион. След това му хрумна някаква мисъл. — Би ли те наскърбило, ако заключим вратите на източното крило, докато всичко това отмине? — попита той. — Не се страхувам дали аз ще се разболея, или не. Загрижен съм за Се’Недра, Лизел и Ерионд. Здравето на нито един от тях не е особено цветущо, а пък леля Поул каза, че именно енергията и издръжливостта помагат на хората да оцелеят.
Закат кимна.
— Това е разумна молба. И особено добро хрумване. Нека защитим дамите и момчето, ако това въобще е възможно.
Гарион се изправи и каза:
— Трябва да поспиш.
— Нямам време. Трябва да мисля за безброй неща.
— Ще помоля някого да изпрати Андел при тебе — предложи Гарион. — Ако тя е наполовина толкова добра, колкото смята Поулгара, ще може да ти даде нещо, което ще ти помогне да заспиш. — Той погледна изтощения си събеседник, когото вече почти смяташе за свой приятел. — Известно време няма да се виждаме — добави кралят на Рива. — Желая ти добър късмет. И опитай да се погрижиш за себе си, обещаваш, нали?
— Ще опитам, Гарион. Ще опитам.
Стиснаха си сериозно ръцете, след това Гарион се обърна и безшумно излезе.
През следващите няколко часа приятелите бяха много заети. Въпреки хитрините на Гарион тайната полиция на Брадор ги следеше по петите. Дурник, Тот и Ерионд отидоха в конюшнята и се върнаха с жребците, следвани от вездесъщите агенти.
— Коя е причината, поради която се бави избухването на конфликта? — попита Белгарат, когато всички отново се събраха в голямата стая с внушителната платформа и подобното на трон кресло в единия край.
— Не съм сигурен — отговори Силк внимателно. — Но всичко е въпрос на време.
След миг в двора на палата зад залостените порти на източното крило се разнесоха викове, тропот на десетки нозе и остър звън на стомана, сблъскваща се със стомана.
— Изглежда, навън става нещо — подхвърли цинично Велвет.
— Крайно време беше — изсумтя Белгарат.
— Дръж се възпитано, древни.
В тяхното крило също се разнесоха викове и вратите започнаха да хлопат.
— Всички ли напускат палата, Поул? — попита Белгарат.
За миг в очите й се появи унесен поглед, после вълшебницата отговори:
— Да, татко.
Шумът от тичащи стъпки и трясъкът на затварящи се врати продължи още няколко минути.
— Божичко — прошепна едва чуто Сади. — Та те бяха толкова многобройни!
— Няма ли вие тримата да престанете да се поздравявате взаимно? Я по-добре идете и залостете вратите — каза Белгарат.
Силк се засмя и безшумно се измъкна през вратата, но след няколко минути се върна навъсен и изсумтя:
— Лошо. Пазачите на главните порти очевидно имат много силно чувство за дълг. Не са изоставили поста си.
— Това ли е големият ти конфликт, Силк? — попита саркастично Белгарат.
— Тот и аз можем да се справим с тях — заяви уверено Дурник, отиде до касата с дърва край камината и взе една цепеница.
— Това може да се окаже прекалено пряк начин на въздействие, скъпи — измърмори Поулгара. — Сигурна съм, че не искаш да им отнемеш живота. Ала ако се събудят, те рано или късно ще изтичат до Закат. Мисля, че трябва да използваме нещо по-подло.
— Тази дума никак не ми харесва, Поул — отговори неотстъпчиво ковачът.
— Ако използвам „дипломатично“, ще се почувстваш ли по-различно?
Дурник се замисли, после каза:
— Не. Всъщност нищо няма да се промени. Съдържанието ще остане едно и също.
— Ами да. Но поне звучи по-красиво, нали?
— Поулгара — твърдо каза ковачът. Гарион за пръв път го чуваше да използва цялото й име. — Не се опитвам да проявявам липса на здрав разум, но как бихме могли да гледаме хората в очите, ако лъжем, подвеждаме ги и дебнем като хрътки зад всеки ъгъл? Искам да кажа… наистина точно това искам да кажа, Поул.
— О, скъпи Дурник — въздъхна вълшебницата. — Обичам те. — И обви ръце около врата на съпруга си с момичешка палавост. — Ти си прекалено добър за този свят, знаеш ли това?
— Ами… — подхвана той, объркан от този открит израз на обичта й, за която дълбоко в себе си смяташе, че не бива да се показва пред други хора. — Това е въпрос на собствено достойнство, нали?
— Разбира се, Дурник — съгласи се тя със странно покорен тон. — Както кажеш.
— Все пак какво ще правим с пазачите? — попита Гарион.
— Аз ще се справя с тях, скъпи — усмихна се Поулгара. — Ще го уредя така, че те няма нито да видят, нито да чуят нещо. Ще успеем да се измъкнем, без никой да ни забележи — ако приемем, че баща ми знае за какво приказва и му е известно накъде ще поемем.
Белгарат я погледна и после съвсем неочаквано намигна.
— Довери ми се — рече той. — Дурник, доведи конете вътре.
— Вътре ли? — попита сепнато ковачът.
Белгарат кимна утвърдително.
— Трябва да ги заведем до мазето.
— Не знаех, че в това крило имало мазе — намеси се Силк.
— И Закат не знае — усмихна се самодоволно Белгарат. — Нито пък Брадор.
