не гледа детето.
— Се’Недра — заговори тихо тя. — Ти трябва да мислиш първо за своето собствено бебе. Нима искаш да му занесеш тази ужасна болест?
Се’Недра я погледна с широко отворени очи.
— Или пък нима искаш да умреш преди да си го видяла отново?
Се’Недра се отпусна в обятията на Велвет и се разрида.
— Надявам се, че няма да ми има зъб за плесницата — измърмори Вела.
— Ти наистина действаш много бързо, Вела — рече Поулгара. — Освен това умееш да мислиш бързо, когато се налага.
Вела вдигна рамене.
— Отдавна съм разбрала, че една здрава плесница е най-доброто лекарство срещу истерични пристъпи.
— Да, това обикновено върши добра работа — съгласи се Поулгара.
Продължиха до някаква тясна пряка, където Фелдегаст спря и отключи вратата на една къща с отдавна заковани прозорци.
— Ето че пристигнахме — рече той и всички го последваха във вътрешността на къщата. Дълга рампа водеше към подобно на пещера мазе. Ярблек и дребният фокусник разместиха няколко празни щайги от един ъгъл и разкриха още един вход към подземния тунел.
Всички въведоха конете си в тъмния отвор, а Фелдегаст отново остана да прикрие входа. Когато се увери, че е свършил добра работа и че никой не би могъл да открие откъде започва проходът, той нагласи последните щайги и се присъедини към приятелите си.
— Ето ме и мен — рече той и потри ръце. — Сега никой не може да се досети откъде сме се измъкнали. Това е то. Затова по-добре да не се мотаем, ами да тръгваме час по-скоро.
Докато Гарион следваше примигващия фенер на Фелдегаст, в съзнанието му витаеха мрачни мисли. Той бе избягал от човек, когото почти бе започнал да нарича свой приятел. Беше го изоставил в обхванатия от пламъци град, където върлуваше страшна чума. Сигурно не би могъл да направи много, за да помогне на Закат, но фактът, че се бе измъкнал, изоставяйки императора, не го караше да се чувства особено горд от себе си. Ала знаеше, че няма никакъв друг избор. Кайрадис беше непоколебима, докато разкриваше в какво се състои задачата му. Тласкан напред от необходимостта, кралят на Рива обърна гръб на Мал Зет и решително пое на север към Ашаба.
ТРЕТА ЧАСТ
АШАБА
13.
Пътят, извеждащ на север от Мал Зет, минаваше през обширна плодородна долина, където току-що поникналите житни стръкчета покриваха влажната почва като пелена от лека светлозеленикава мъгла. Топлият пролетен въздух беше изпълнен с ведър аромат на растящи треви. Пейзажът твърде много напомняше тучните долини на Арендия или добре обработените полета на Сендария. Разбира се, имаше множество села с бели постройки, сламени покриви и кучета, които изскачаха от къщите и лаеха пътешествениците. Пролетното небе беше осеяно с меки бели облачета — като агънца, пасящи по лазурните небесни пасбища.
Пътят приличаше на прашна кафява лента, която се виеше сред равните зелени полета.
Приятелите на Гарион яздеха под яркото слънце, съпровождани от ведрия звън на звънчетата, завързани около шиите на мулетата на Ярблек, и песните на птиците. Зад тях се издигаше огромен стълб черен пушек.
Гарион не можеше да си наложи да се обърне към горящия Мал Зет.
По пътя имаше и други хора, тъй като Гарион и приятелите му не бяха единствените, бягащи от поразения от чумата град. Поединично или на малки групички всички се движеха на север, избягвайки страхливо всякакъв контакт помежду си.
Всичките отклонения от пътя бяха барикадирани с току-що отсечени храсти и тръни. Селяни с мрачни лица стояха на пост край барикадите, стискаха непохватно тояги и грозни старинни арбалети и крещяха предупреждения към всички, които минаваха край тях или се опитваха да отбият от главния път.
— Селяни — рече кисело Ярблек, когато керванът отмина поредната подобна барикада. — Еднакви са по целия свят. Умират от радост да се срещнат с теб, щом можеш да им предложиш нещо, от което се нуждаят. През цялото останало време обаче се опитват да те прогонят от селото си. Как мислите — дали наистина вярват, че някой би желал да отиде и да отседне във вонящите им селища? — И търговецът придърпа раздразнено кожената шапка над ушите си.
— Страхуват се — каза Поулгара. — Знаят, че тяхното село не е кой знае какво, но то е единственото нещо, което имат, затова искат да го запазят непокътнато.
— Нима тези барикади и заплахи вършат някаква работа? — попита Ярблек. — Искам да кажа — успяват ли да предпазят жителите от чумата?
— Някои от тях да — отговори вълшебницата. — Ако хората успеят да ги издигнат навреме.
Ярблек изсумтя, след това погледна Силк и го попита:
— Би ли приел едно предложение?
— Зависи — отвърна Силк. Дребничкият драснианец отново беше облякъл обичайните дрехи, които използваше по време на пътуване — тъмни, без никакви украшения и съвсем неугледни.
— Като вземем предвид демоните и чумата, бих казал, че климатът тук започва да става твърде неприятен. Какво ще кажеш да ликвидираме всичките си предприятия в Малореа, докато нещата се успокоят?
— Ти не мислиш с главата си, Ярблек — отговори му Силк. — Размириците и войната са добри за бизнеса.
Ярблек се намръщи.
— Точно това си мислех, че ще кажеш.
На около половин миля пред тях имаше друга барикада, ала този път на главния път.
— Какво е това? — попита ядосано Ярблек.
— Ще отида да видя — рече Силк и смуши коня си. Гарион последва приятеля си.
Приближиха се на петдесетина метра от барикадата. Иззад клоните и отсечените храсти се появиха десетина изцапани с кал селяни; облечени в ризи от груб кафяв плат. Всички държаха готови за стрелба арбалети.
— Спрете! — заповяда заплашително един от тях, плещест мъж с рунтава брада и кривогледи очи.
— Просто си вървим по пътя, приятелю — каза му Силк.
— Няма да продължите, ако не платите пътна такса.
— Пътна такса ли? — възкликна Силк. — Това е шосе от императорската пътна мрежа и не е необходимо да се плаща никаква такса.
— Вече трябва да плащате. Вие гражданите ни мамите и крадете поколения наред, а сега искате да ни донесете и своите болести. Е, от днес нататък ще трябва да плащате. С колко злато разполагате?
— Накарай го да говори още — измърмори Гарион и се огледа.
— Ами… — подхвана Силк с тона, който обикновено запазваше само за най-сериозни преговори — защо не поприказваме по този въпрос?
Селото беше разположено на около четвърт миля от пътя — мръсно, с къщи, струпани една до друга на върха на една обрасла с гъсти треви могила. Гарион съсредоточи волята си, след това направи едва забележимо движение по посока на селото и измърмори едва чуто:
— Пушек!
Силк все още се пазареше с въоръжените селяни, печелейки време.
— Хм… извинете ме — прекъсна ги Гарион. — Не ви ли се струва, че там май нещо гори? — И посочи към селото.
Селяните се обърнаха и впериха ужасено очи в гъстия стълб дим, който се издигаше над къщите.
