— Лекарството ще му нанесе ли някаква трайна вреда? — поинтересува се Дурник.
— Просто прави волята слаба — обясни Сади. — Той ще мисли логично, но съпротивителните му сили ще са прекалено притъпени.
— Освен това — добави Поулгара — отварата ще му попречи да съсредоточи мисловната си сила и няма да е в състояние да използва таланта си за внушение, ако има такъв. — Вълшебницата наблюдаваше въздействието на лекарството, като от време на време внимателно повдигаше клепачите на гролима. — Мисля, че вече има резултат — рече накрая Поулгара, развърза краката и ръцете на пленника, постави ръце на слепоочията му, събуди го и го попита приятелски: — Как се чувстваш?
— Главата ме боли — отговори гролимът жално.
— Ще ти мине — увери го Поулгара, след това се изправи и погледна баща си. — Говори му спокойно, татко, започни първо с по-прости въпроси. Когато човек се намира под въздействието на отварата, е най- добре да го направляваш плавно, постепенно към важните неща.
Белгарат кимна, взе едно дървено ведро, обърна го с дъното нагоре и седна върху него.
— Добро утро, приятелю! — каза вълшебникът. — Или пък може и трябваше да кажа „добър ден“? — Белгарат вдигна поглед към небето.
— Не си каранд, нали? — попита гролимът. — Отначало си помислих, че си един от техните магьосници, но сега като те погледнах малко по-отблизо, виждам, че не си.
— Ти си много проницателен, приятелю — поздрави го Белгарат. — Как се казваш?
— Аршаг — отговори гролимът.
— Откъде си?
— От храма в Калида.
— Така си и помислих — каза Белгарат. — Случайно да познаваш един чандим на име Харакан?
— Сега той предпочита да го наричат лорд Менга.
— А, да. Чух за това. Илюзорният образ на Нахаз, който представи днес, беше твърде точен. Сигурно си виждал Повелителя на демоните поне няколко пъти, за да създадеш толкова убедителна илюзия.
— Често съм поддържал непосредствена връзка с Нахаз — призна гролимът. — Аз бях човекът, който го представи на лорд Менга.
— Защо не ми разкажеш повече за това? Сигурен съм, че историята е доста любопитна и много бих желал да я чуя. Не се стеснявай, Аршаг, имам достатъчно време, ще те изслушам, разкажи ми всичко.
— Отдавна желая да разкажа тази история на някого — отвърна гролимът и се усмихна щастливо. — Наистина ли искаш да я чуеш?
— Направо умирам от нетърпение — увери го Белгарат.
— Добре тогава — започна гролимът и отново се усмихна. — Всичко започна преди доста години, беше малко след смъртта на Торак. Тогава служех в храма в Калида. Въпреки дълбоката ни покруса от скръбното събитие, ние се опитвахме да поддържаме вярата жива. Един ден Харакан дойде в храма и ме повика на разговор на четири очи. Няколко пъти бях ходил до Мал Яска и знаех, че Харакан има висок ранг сред чандимите и се ползва с доверието на Урвон, светия ученик на Торак. Когато останахме насаме, той ме уведоми, че Урвон е прочел всички предсказания и пророчества, търсейки пътя, който нашата църква трябва да поеме в този тъмен за нас час. Урвон му съобщил, че е писано да се появи нов бог, който щял да държи Ктраг Сардиус в дясната си ръка, а Ктраг Яска — в лявата. Този бог, каза Харакан, ще бъде могъщото Дете на Мрака, на когото ще се подчинява самият Повелител на демоните.
— Цитираш точно думите, които си чул, нали?
— Да — кимна гролимът. — Това е от осмата антистрофа от предсказанията от Ашаба.
— Звучи ми малко неясно, но от друга страна, всички пророчества са такива. Продължавай.
Аршаг се помръдна леко, отпусна се и продължи:
— Според Урвон, великия ученик на Торак, тези думи означават следното: нашият нов Бог ще има на своя страна демоните, които ще му помогнат да разгроми всичките си врагове.
— А Харакан каза ли ти кои са тези врагове?
Аршаг отново кимна:
— Спомена Зандрамас, за която вече бях чувал, и някакъв си Агачак, чието име ми е съвсем непознато. Освен това Харакан ме предупреди, че най-вероятно Детето на Светлината също ще се опита да се намеси.
— Това предположение звучи логично — прошепна Силк на Гарион.
— Харакан — най-близкият съветник на ученика на Торак, беше избрал мен да изпълня една извънредно важна задача — продължи гордо гролимът. — Той ме изпрати при магьосниците на Каранда да изуча изкуството им. По-късно трябваше да бъда способен да призова Нахаз, Повелителя на демоните. От мен се искаше да го помоля да застане на страната на Урвон в борбата с неговите врагове.
— Той предупреди ли те колко опасна може да се окаже тази задача? — попита Белгарат.
— Всички рискове и опасности ми бяха известни — призна Аршаг, — но наградите, които ме очакваха, бяха големи.
— Сигурно! — измърмори Белгарат. — Но защо Харакан не се е заел с това сам?
— Урвон му беше възложил друга задача. Изпрати го на запад. Доколкото ми е известно, задачата на Харакан беше свързана с някакво дете.
— Струва ми се, че вече съм чувал нещо за това — рече Белгарат и кимна любезно.
— Както и да е — продължи Аршаг, — аз се запътих към горите на севера. Там търсих магьосниците, които продължаваха да изпълняват ритуалите си, скрити далеч от очите на църквата. След известно време намерих един от тях, невеж варварин с нищожна дарба — рече гролимът с презрителна усмивка. — С огромни усилия успяваше да призове някой демон от дъното на йерархията. Та този магьосник се съгласи да ме приеме като ученик и свой роб. Той постави тези знаци по тялото ми — продължи пленникът и погледна с погнуса татуировките по тялото си. — Държеше ме в кучешка колиба, караше ме да му слугувам и да слушам бръщолевенето му. След като ме научи на малкото, което знаеше, аз го удуших и тръгнах да търся по-добър учител.
— Забележи само каква е благодарността на гролимите — прошепна Силк на Гарион, който в момента беше съсредоточил усилията си едновременно да управлява гемията и да слуша разказа.
— След това дойдоха много тежки години — продължи Аршаг. — Отивах от един учител при друг, търпях робията и униженията… — На лицето му се изписа мрачна усмивка. — Понякога ме продаваха, както се прави с прасета или крави. Е, след като усвоих изкуството на магиите, се върнах и заплатих на всеки онова, което заслужаваше. Най-сетне, в едно селце недалеч до Пустите земи на севера, успях да се хвана на работа като чирак при един възрастен магьосник. За него се говореше, че е най-могъщият в цяла Каранда. Беше много стар, зрението му беше отслабнало, затова ме взе за млад каранд, който търси мъдрост. Прие ме като чирак и там започна истинското ми обучение. Да повикаш някой демон от дъното на йерархията е наистина съвсем лесна задача, но да призовеш самия Повелител може да се окаже наистина трудна и опасна работа. Магьосникът твърдеше, че го е правил два пъти в живота си, но според мен бе възможно и да лъже. Все пак ми показа как да призова образа на Повелителя на демоните и ме научи как да общувам с него. Никоя магия или заклинание не е достатъчно силна, за да принуди Господаря на демоните да се отзове на повикването. Той се появява само когато си поиска и ако наистина дойде, това става само по негова воля и поради мотиви, които не споделя с никого.
— Щом този магьосник ме научи на всичко, което знаеше, аз го убих и се запътих към Калида. Старецът беше добър господар и донякъде ми беше мъчно, че трябва да го убия — призна гролимът с известно съжаление. — Беше наистина много стар, пренесох го в отвъдното само с един удар с нож в сърцето.
— Спокойно, Дурник — прошепна Силк и постави ръката си върху ръката на разгневения ковач.
— Когато стигнах в Калида, заварих храма в пълен хаос. Братята ми се бяха поддали на непрогледно отчаяние. Храмът се беше превърнал в люлка на разврата и падението. Успях да потисна възмущението и гнева си, не общувах с никого. Изпратих вест до Харакан, съобщих му, че мисията ми е приключила успешно и че очаквам заповедите му в храма в Калида. След известно време един чандим ми съобщи, че Харакан все още не се е завърнал от задачата си на запад… — Гролимът замълча за миг. — Жаден съм. Бихте ли ми дали малко вода? — помоли той. — Не зная защо, но в устата ми ужасно горчи.
Сади отиде до буретата с прясна вода, които се намираха на кърмата, и напълни една тенекиена чаша.
